June 2006  

Градска градинка от камъни

След като вчера говорих за сивия градски пейзаж и размишлявах хубав ли е когато е сив или не, си спомних, че миналата седмица заснех нещо интересно, със специалната идея да го пусна тук, но забравих.

Обядвам в стола на ЦИНТИ.

Опа… само за момент да се отклоня. От 2 години ям в ЦИНТИ и не се бях замислял какво означава абревиатурата. Докато пишех проверих. Оказа се, че е “Централен институт за научна и техническа информация”. Всъщност там са Службата за акредитация, Патентно ведомство, Централната научно-техническа библиотека и няколко изчислителни центъра.

Преди известно време направиха доста мащабен ремонт на двуетажното крило на библиотеката, смениха дограмата с нова PVC, майстори гипсаджии си вихриха въображението с гипсокартон, вкараха нови мебели. С две думи стана доста лъскаво. Междувременно изхвърлиха купища боклуци пред сградата на ЦИНТИ, предимно строителни отпадъци.

Stones GardenСега намесваме една тема, която е неотменима част от всекидневието ми през последните 4 месеца: смяната на номерата. Тъй като не може да се влезе в малките улички около КАТ, хората, които работят там започнаха редовно да паркират колите си на полянката пред научно-техническата библиотека. Съответно служителките от библиотеката се дразнеха от това – искаха си зелените площи и забучиха водопроводни тръби (строителни отпадъци) така че да не може да се паркира.

По-късно забелязах, че са използвали и парчета стари тухли и камъни за да очертаят пътеката през поланата. Като го видях ми заприлича на така прочутите stones garden (каменни градини) или известни още като алпинеуми. Приех го за нормално без особено да се заглеждам. Обаче един ден, минавайки, мернах един камък, който беше прекалено правилен кръг. Въпреки, че изглеждаше леко сплеснат от двете страни, все пак си личеше, че е кръг. Подминах го, не се върнах. Но на другия ден минавайки от там се загледах. Оказа се, че не е камък, а също е част от онези водопроводни строителни отпадъци. Беше голяма тапа за водопроводна тръба.

На това му викам Urban punto de vista…

Обречени ли сме или да?

Тук ще стане дума за много неща:

На първи юни писах, че смяната на номерата приключи. Да, ама не… В петък (след два дни) ще стане един месец откакто смяната на номерата приключи, но в района на КАТ по нищо не личи. След като удължиха крайния срок с два месеца и мина още месец след този краен срок, не минава ден без километрични опашки.

Опашките обаче са бял кахър. На 100 метра от КАТ кипи бурно строителство на първата, и вероятно единствената, линия на софийското метро. Заради това “бурно” строителство бул. Драган Цанков е стеснен наполовина вече 6 месеца.

Строителството на метрото обаче е бял кахър. Пред централната сграда на ПИБ, която е на кръстовището на булевардите Г. М. Димитров и Драган Цанков, копаят дупка с неизвестно предназначение. Подозирам, че от банката искат собствена подземна станция към метрото. Не знам дали нуждата от разкопаване е била достатъчно основателно спешна, но в резултат на това сега бул. Драган Цанков е стеснен три пъти – от две платна по три ленти на две платна по една лента.

Стесняването на толкова оживена улица обаче е бял кахър. Вчера заради повреда в захранването от 15:00 до към 18:00 часа не работеше светофара на гореспоменатото кръстовище. По радио FM+ слушах разговор между водещата на предаването и институцията, която отговаря за изправността на светофарите (не знам точно коя е). Служителката на телефона обясни, че знаят за повредата и действат активно по отстраняването й. Също спомена, че за повредата са им съобщили от пътна полиция. Само не стана ясно, след като от КАТ знаят, че има повреден светофар, който се намира на 300 метра от централата им, защо на кръстовището нямаше регулировчик?

Неработещият светофар без регулировчик обаче е бял кахър. На колелото на 4ти километър днес сутринта имаше две катастрофи. Едната беше между тролейбус и лека кола откъм спортния комплекс на ЦСКА. Резултатът: задръстване по посока от Червена звезда към колелото до хоризонта; Втората беше между две леки коли от страната на бул. Г. М. Димитров. На едната кола и е огънат регистрационния номер, на другата леко й е вдлъбната бронята отзад. Седят двамата и се вайкат – дойде краят на света. Резултатът: Задръстване по спускането от Цариградско шосе и после по самия булевард до към х-л. Плиска.

И изобщо, работя в този район от 5 години. Всеки ден минавам през това колело с кола. За това време два пъти са ме блъскали и аз два пъти съм удрял колата пред мен. Колелото е направено изключително идиотски и със сигурност не е проектирано да поема натоварването, което поема в момента. Очевидно има нужда от монтиране на светофар на колелото и в ХХІ век сложността на схемата на светофара не може да бъде оправдание.

Колелото на 4ти километър обаче е бял кахър. Точно в момента правят ремонт на мантинелата по Цариградско шосе. И в звете платна са затворени високоскоростните ленти. Това не създава особени пречки за движението, особено когато не е натоварено, но е допълнителен фактор.

Бих казал, че всяко от тези събития е бял кахър само по себе си. Но комбинацията от тях в рамките на територия от 1 км2 по едно и също време е локално бедствие с глобални мащаби. Живял съм и в по-големи градове от София. Жестоката истина е, че няма перспектива нещата да се подобрят. Както се казваше в един виц: “Питали радио Ереван: кога в България ще стане по-добре. А от радиото отговорили: Вече беше.” Т.е. от тук нататък ще става само по-зле. Не съм песимист, реалист съм.

Иначе аз съм homo urban – придвижвам се с личен автомобил, ям полуфабрикати и водя нездравословен начин на живот, крия се от слънцето и имам климатик в офиса. Веднъж годишно ходя на планина да покарам ски. Бих ходил и два пъти, обаче човешкия стереотип, че лятно време трябва да се ходи на море ми бърка в здравето и лятото рядко се качвам в планината. Не се оплаквам. Само коментирам случващото се.

Разбирам защо животът в голям град е значително по-скъп. Хората обаче не разбират, че времето наистина струва пари. Не го разбирайте в прекия смисъл – разбирайте, че времето просто е ценно. Постоянно се намира някой, който си мисли, че имам цялото свободно време на света и възнамерявам да го загубя с него. Чакане на опашки, за да ми вземат парите, чакане в задръстване, чакане просто нещо да се случи. Това не е градският начин на живот. В града всичко се движи бързо, няма начин да не е така и не бива да не е така.

Обаче около мен е пълно с недоволни. Хем искат да водят потребителски начин на живот като дребни капиталисти, хем искат всичко да е спокойно като на село. Не става така тая работа. И ако на някого не му харесва – никой не го държи насила. Опасявам се, че звуча дискриминационно, дори на границата на скаднално и фашистко отношение към част от хората. Обаче животът е устроен така и аз съм приел този начин на живот. Не се меся в работите на останалата част от населението и очаквам от тях да не ми се месят в моя начин на живот. А също ще оказвам съпротива на всеки, който иска да ми имплантира неговите парадигми в моята околна среда и да ми налага “правилния”, според него, начин на живот.

Касовите бележки

Касова бележкаВ сряда и четвъртък тази седмица бях в Пловдив по работа. Чудех се дали да взимам фотоапарата с мен или не, но реших, че понеже имам доста работа да свърша през двата дни, по-добре да не го мъкна, все едно няма да остане време за снимки. Сгреших – не само, че имаше време, ами имаше и какво да се снима.

Първо попаднах на една къща на бул. Мария Луиза, която е съборена за да се строи жилищна сграда. Но къщата не е съборена цялата, а само половината. И се виждаше като разрез на къщата. В една от стаите висеше полилей от тавана точно на ръба на събарянето. В кухнята още имаше шкафове с чинии и чаши, имаше печка и мивка. Имаше и баня с плочки, които са пропукани точно по линията на събарянето. А в хола тапетите бяха разкъсани от падналите стени. Изглеждаше доста призрачно – хем е съборена, хем сякаш още живеят хора в къщата.

После имаше изключително красив залез…

После седнахме да вечеряме в едно заведение. Интересните неща за снимане не свършиха, дори докато вечеряме. На прозореца на заведението пишеше “Дpuhk bap” както и да се чете това.

После колегата гледа мач в заведението…

После поискахме сметката. Тя е единственото интересно нещо, което ще мога да пусна, защото си я взех (а преди малко я сканирах). И така:

  • Обърнете внимание първо на адреса на заведението! Отез Паисий 26
  • А сега да почетем още надолу. Стигаме до две шопски салати, а под тях пише: ЕДНАТА БЕЗ ЧУШКИ. По-нататък има и Хляб-филийка ПРЕП, което предполага филийката да е препечена.

Честно казано впечатлен съм. Обикновено в касовите бележки пише безалкохолно и дори не е ясно вода ли е, кола ли е, студен чай ли е? И не говорим за фиша на сервитьора, а конкретно за касовата бележка – онази, която се печата от апарат с фискална памет! А в тази бележка е отразена всяка подробност от поръчката.

Кратък анализ на ситуацията ни доведе до следния извод: понеже кухнята на заведението е на долния етаж, по всяка вероятност касовият апарат, който е по същество компютър, играе ролята на “устройство за поръчки”, което предава поръчките в кухнята. Затова сервитьорът трябва да въвежда всички подробности, за да знаят какво да приготвят.

Иначе за Пловдив:

  • отъпкахме улиците – направихме поход от хотела, който е в единия край на града, пеша до центъра (пощата и х-л Тримонциум), от там по “главната” до джамията, от там обратно на Тримона, от там по ул. Иван Вазов до Централната ЖП гара, от там обратно на Тримона, вечеряхме и обратно в хотела. Цялото пеша. Сега всички имаме командировъчни травми, мен ме боли едното коляно и имам малко мускулна треска.
  • А Пловдив го преоткрих като един красив град. Аз съм противник на пешеходните зони, защото запушват града допълнително. Затварянето на улици е лечение на симптом, а не отстраняване на причината. Но пешеходната зона в Пловдив ми хареса. Всички фасади на сградите бяха ремонтирани. Улиците бяха чисти. Лампите светеха, нямаше дупки по улиците. Изобщо, ако няма надписи на кирилица не можеш да познаеш, че си в България.

С две думи свърших си работата, за която отидох и си изкарах страхотно.

Next Page »