August 2007  

Унищожаването на паметниците

От 16 години сме свидетели, как се унищожават различни паметници, на архитектурата, на културата и изобщо всякакви, стига по някакъв начин те да са свързани с предишния режим. И да си призная, не че одобрявам предишния режим, но съм категорично против унищожаването на паметниците. Независимо дали са били лоши или добри времена, това е историята ни – случило се е и ако заличим паметниците, това няма да промени случилото се. Това е доста по детски наивно. Сещам се за една случка миналата година в работата, когато ми казаха – “тихо, да не се разчуе, че има проблем“. Като че ако си мълчим, проблемът ще се разтопи като пролетен сняг…

На първо място в съзнанието ми за унищожен такъв паметник е бившия и вече не съществуващ мавзолей на “вожда” Георги Димитров. Каквото и да се е случвало, той като личност е съществувал и е оставил траен белег върху историята ни. Не виждам защо трябваше да се разрушава? За да се построи на негово място паркинг? Доводите, че сградата била грозна също издишат – в София е пълно със стари грозни сгради, които въпреки това не ги събарят. Както си спомняме, някои от тях дори убиват хора. Не казвам да държат тялото на Димитров вътре… но можеха да го преобразуват в някакъв вид музей. Например музей на съвременната история на България – на времето от прехода.

Сетих се за темата, защото през изминалите почивни дни пътувах из страната и минах през връх Бузлуджа. Там седи конгресния център на “партията”. Уникална постройка, както от архитектурна гл.т, така и от историческа. А някога това място дори фигурираше в списъка на 100те НТО. Очаквах, че сградата ще бъде отворена за посещения. Не само, че не е отворена – сградата почти се е разпаднала. Покривът на конгресния център е целия на дупки, няма нито един останал прозорец или врата, вътре всичко е разграбено, а отпреде стълбището е осеяно с кравешки изпражнения, които очевидно не са стигнали до там по естествен път. И съм ужасно възмутен. Независимо с какви исторически събития е свързана сградата, ако я зарежем да се срути от времето – това няма да промени миналото на България. Щях да кажа, че няма да промени и бъдещето, но всъщност не е така – вероятно ще го промени, но с нищо положително.

По света се пазят музеи и спомен за всякакви зверства и безумия. Испанците си пазят инквизицията, немците си пазят Хитлер, англичаните си пазят кралете от викторианската епоха, които са се избивали един друг за властта, а французите си пазят обезглавения крал Луи ХVІ и Наполеон.

Историята, особено негативните и страни, трябва да се помнят, за да се страхуват хората и да не позволяват да се случи отново. А поговорката, че който не си познава историята, заслужава да я преживее наново е много правилна. И докато се опитваме да избягаме от миналото си – то ще ни преследва с пълна сила.

А между другото историята вече се повтаря. Идването на т.нар. “предишен режим” в известен смисъл също е бил съпътстван със заличаване на голяма част от спомените за времето след освобождението (царското време). Изобщо прави впечатление, че всеки режим отхвърля предходния и почита този преди него. Например когато идват комунистите – отхвърлят Царя и възхваляват възрожденската епоха – национални герои, четници, войводи, поети. След това идва демокрацията (не знам дали не трябва в кавички да я напиша тая демокрация), веднага се забравя съществуването на комунистическия режим. Изведнъж се сещаме, че е имало цар, който между другото се връща “на бял кон”. Връщат му се имотите, реставрират се дворци и се откриват нови музейни сбирки. В същото време разбираме, че Баташкото клане не е съществувало, а през 500те години всъщност не сме били под робство, а просто е имало известно турско присъствие, едва ли не почти колкото и сега има турско присъствие (предимно на стоки).

Новото Цариградско шосе

Бях търпелив, не съм се оплаквал, че има задръствания и че е затворен центъра заради ремонта на Цариградско шосе. Но в понеделник (веднага след откриването на асфалтирания участък) минах оттам. Често казано – възмутен съм. Това е високоскоростен път – разрешените 80 км/ч. не са ниска скорост. Асфалтът е положен на “дунавски вълни”, като се движиш с по-висока скорост и целият автомобил вибрира. В това отношение старото покритие беше значително по-качествено. Не разбрах и за какво беше “мощната гестаповска машина за асфалтиране”, която чакахме толкова време да пристигне от Германия, след като резултатът е толкова ниско качество? Отправям официална покана към кмета, да го повозя един ден по новото Цариградско, защото вероятно още не е минавал от там.

Друго, от което съм възмутен са изказванията, че “правим ремонт на Цариградско“. В крайна сметка стана ясно, че правим ремонт на по-малко от 1/4 от Цариградско шосе. И тази 1/4 не беше повече разбита от останалата част от булеварда.

Да си призная, не съм учуден, защото знам какъв беше резултатът от ремонтите на бул. Вапцаров, на ул. Раковски и на други столични улици. Но все хранех някаква надежда, че поне този път няма да имаме “хубава работа, ама българска“. А само между другото – ремонтът на бул. Г. М. Димитров още не е приключил, но качеството на работата вече си личи – работниците умишлено заобикалят всички канавки по булеварда, вероятно защото е по-трудоемко асфалтирането около тях. Но канавките са пропаднали и сега резултатът е чуден нов асфалт, който не е по-добър от предишния, и кратери около канавките, още по-дълбоки от предишните.

Ремонтът на бул. Борис ІІІ в началото на годината също беше белязан от интересни хрумвания на работниците. На кръстовището на булеварда с околовръстното шосе асфалтът беше внимателно положен възможно най-плътно по ръба на пътя, случайно да не вземат да свършат работата на бригадата, която ще работи по околовръстното. Два месеца по-късно затвориха околовръстното за асфалтиране между Бъкстон и Горнобански път (точно кръстовището с бул. Борис ІІІ). Който минава от там, знае за какво безумие става дума – и двата пътя имат чисто нов асфалт, но точно на границите между двата пътя, от двете страни на Борис има по 5 метра павиран участък, който така си остана на голи павета. Парадоксът е, че и двата пътя попадат в територията на една и съща община – Столична голяма и дори в един и същ район – Витоша. Т.е. независимо от последователността на работите по ремонта, бюджетът ще дойде от едно и също място и нямаше никакви предпоставки работата да бъде така засрана.

Който е пътувал по българските магистрали, знае какво е положението и там. Не знам, от лакомия ли е това, от неграмотнос ли е или просто някакъв Балкански синдром? Както съм споменавал и по-рано, България е в Европа, от както го има континента, но не е и скоро няма да бъде в Европейския съюз, независимо какво пише върху някое хвърчащо листче, докато не се сменят няколко поколения. Защото този балкански синром така се е загнездил у хората, че скоро няма да исфиряса. А начини явно има, защото всичките ни съседи се справят по-добре. И в Гърция, и в Румъния, и в Сърбия пътищата са по-качествени от нашите. Да речем, че Гърците отдавна са по-напред. А Сърбия и Румъния? Нали се тръшкахме, че не искаме да сме обвързани за влизането в ЕС с Румъния, защото щели да ни забавят? Само дето Румъния е 100 пъти по-подредена държава от нашата. Затова е верен вица: Попитали радио Ереван: “Кога в България положението ще стане по-добро?”, а от радиото отговорили: “Вече беше”.

Добавено по-късно

За вълка говорим, а той в кошарата. След постинга, още същия ден – цъфна репортаж по бТВ за ремонта на Цариградско. Не бих казал, че хората са забелязали неравностите на третия ден, аз минах от там още първия ден и ги забелязах. Освен това наистина не са само при Орлов Мост, цялото трасе е така. Освен това, ако сега нарежат чисто новия асфалт, за да поправят дефекта, къде ще му излезе краят? Както добре знаем, дори и най-добре замазаните фуги са първото място, където зимно време пътят се напуква при замръзване.

Смятам, че фирмата, която е правила ремонта трябва да преасфалтира целия участък наново за своя сметка, както и да плати неустойки – обезщетение в полза на общината, за дето ще се наложи повторно да се затваря натоварен пътен възел в центъра на столицата. Както и повече поръчка да не видят. Само санкции до дупка ще оправят тая държава, очевидно с добро не става!

Обърнете внимание и на абсурдния диалог:

Антон Хекимян: Защо, след като това е нова настилка, трябва да се преправя наново?

Димо Пипев: А ми значи, как да ви отговоря на такъв подвеждащ въпрос? Значи, вие просто ме карате да кажа – да, то не е така, както вие ми задавате въпроса. Аз бих ви отговорил по-скоро така: нормално е, след като се направи ремонтът, да се направи така нареченият технически паспорт с неговото ниво и за неговата равност.

Не ви ли звучи като: Крушите са прекрасни плодове, но освен тях има и зеленчуци като краставицата, която пък на свой ред съдържа 95% вода… Какво ще му правят технически паспорт – то и с невъоръжено око и без висше инженерно образование се вижда, че не е направено както трябва. Вече няма да се учудя, ако след експертна оценка, се окаже, че неравностите влизат в някоя норма и всъщност всичко е наред!

Обекти от 100 НТО в София

Днес беше един хубав ден: за първи път от повече от месец имаше работа извън офиса, което до известна степен разчупи рутината; направихме няколко ползотворни работни срещи (което също от много време не се беше случвало); времето беше слънчево, но не беше много голяма жегата; не на последно място – днес преведоха заплатите и има бонуси. Изобщо хубав ден.

От сутринта тръгнахме по срещите… стъпих в офиса чак в 17 часа… погледнах пощата, проверих кой е звънял и работния ден свърши. А аз обикновено след работа се прибирам вкъщи, а там ме чака още работа. Но днес, най-хубавото тепърва предстоеше. На рожденния ми ден*, с колеги от офиса, се заприказвахме за 100 НТО и аз зачекнах темата, че понеже живея в София, вероятно обектите в София ще ги посетя последни. После стана дума за това, кои са обектите в София… ала бала и от дума на дума стигнахме до криптата под храма Александър Невски. Никога не съм ходил, бил съм в няколко катакомби под различни катедрали, предимно в западна и централна Европа (вкл. под катедралата св. Стефан във Виена) и си представях че таз крипта ще да е нещо от сорта – мрачни коридори, влажни стени, костници… нищо интересно. Да, ама крипта било съвсем друго. Една от колегите спомена, че някога е работела там и имала познати, щели да ни покажат интересни неща, щяла да разкаже туй, онуй…

Уговорихме се, да отидем днес, след работа. Обаче в понеделник тази седмица като се заприказвахме, аз установих, че сме говорили за различни неща. Тя ми е говорила за ротондата св. Георги, която е в двора на х-л. Шератон и президентството, а аз съм имал предвид криптата под храма Александър Невски. Както и да е – уговорката си остава.

За да няма лабаво, решихме, че ще отидем първо в криптата, а след това и в ротондата. Първо се оказа, че криптата е помещение под пода на храм, в което се съхранявт ценни предмети. Всъщност точно това представлява и криптата в центъра на София. В нея се съхраняват солидно количество икони. Първо, че площта се оказа доста голяма, съответно броят на иконите. Второ, че вътре имаше наистина интересни икони. Най-хубавото е, че всичко е събрано на едно място и може да се види наведнъж. Има икони предимно от периода между ХVІ и ХІХ век, но някъде прочетох, че най-старите са датирани от ІХ век. Престояхме вътре цял час, излязохме последни и дори задържахме уредниците с 10 – 15 минути след работното време, макар че бяха доста търпеливи и не ни направиха забележка, че бързат да затварят. Понеже ни придружаваше Зорница (въпросното момиче от офиса, което обеща да ни разведе в ротондата), която се оказа доста запозната със “светите дела”, включая и иконите, библейските сюжети, христианството и т.н, та ни разказа доста интересни факти около иконите, канона за иконописането, начините за подреждането на иконите в църквите, отделните светци, пророци и други. Сложихме си и печати.

След това продължихме към ротондата св. Георги. За нея съвсем нищо не знаех. Знам, че има някаква стара тухлена постройка зад президентството, но нямах представа какво е – храм ли е, баня ли е, работи ли, още по-малко каква му е историята. Оказва се, че ротондата е най-старата запазена постройка на Балканския полуостров позната на археолозите. Датирана е от ІІ – VІ век и е тясно свързана с Римската империя. Значително по-късно цар св. Константин Велики я е преобразувал в христианска църква. За известен период от време е функционирала и като джамия, а се предполага, че по римско време е била минерална баня, но не е доказано. Ротондата е открита преди около 50 години, когато започва строителството на х-л Шератон (тогава х-л Балкан). Тогава на мястото е имало малък хълм, но когато започват да строят се натъкват на архитектурен ансамбъл. Започват разкопки, за които е отделена само половин година. ЗА това време археолозите спасяват каквото могат, след което строителството продължава (колко познато, а?). Предполага се, че по-голямата част от нещата, които е могло да се открият са били унищожени при строителството на сградите на хотела, президентството, Министерски съвет, ЦУМ и бившия партиен дом, сега парламент. Нарича се ротонда, заради кръглата форма на основното (единственото останало) помещение. Отвътре се оказа изключително красиво, макарче много малка част от стенописите са запазени. Най-интересното е, че ни позволиха да погледнем и в тунелите под ротондата (попринцип не е позволено), където се предполага, че някога са се намирали карстовите минерални извори.

И така приключи днешният чудесен ден. Между другото на посещението се събрахме бая солидна група – освен мен и Зорница, от офиса дойде и Ралица, също съпругата и сина на шефа ми, Стилян с Наталия и майка ми.

А междувременно през последните две седмици, като се отвори свободно време посетихме и някои други обекти от списъка в София. Част от тях сме ги посещавали и преди и само сложихме печати (НДК, природонаучния музей, Земата и хората), в други влязох за първи път (археологическия музей). В крайна сметка резултатът е 9 печата от софийски обекти и добре прекарано време след работа.

* Между другото, имах рожден ден на 10 август.

Next Page »