January 2008  

Подаграта била много коварна

Преди три седмици започна да ме боли кракът. И понеже имам стари травми от ски, първо реших, че трябва да е от тях. После ходих на доктор, той реши, че е инфекция, започнах лечение с антибиотик, но положението само се влошаваше. Пуснах си изследвания и… fuck, подагра. А статистически на моята възраст (26 – 27) е изключително рядко, обикновено след 40 – 45 години се проявява. И както повечето нормални хора, знаех само, че на подаграта й викат болестта на кралете. Сега вече знам доста повече.

Оказа се, че самата подагра не е болест. Това е повишено съдържание на пикочна киселина в кръвта. Това повишено съдържание, обаче, може да доведе до други остри заболявания като артрит (възпаление на ставите) най-често на краката, камъни в бъбреците, двете заедно и други. При мен конкретно се изрази в артрит на ставата на палеца на левия крак. Всъщност кофти схемата се състои в това, че пикочната киселина в кръвта се отлага в ставите и образува кристали там. А тия кристали предизвикват ужасни болки. Доктора ми каза (без да ми знае псевдонима), че страдам от бабешка болест (артрита).

До тук добре – става по-лесно, защото знам какво ми е. А как се лекува? Fuck2 – не се лекува! Имало някакви тайни, апокрифни препарати, но те били предимно токсични и неефективни. Единственото “лечение” е брутална диета.

Пикочната киселина се образува от вещества наречени пурини, които се поглъщат с храната. Диетата на пръв поглед звучи симпатична – не се яде нищо, което съдържа пурини. Чакай малко! А кое съдържа пурини? Ето тук идва страшното – според моята диета не трябва да ям:

Субпродукти – дроб, шкембе, чревца, воденички, хайвер;
Месо – никакво месо, нито риба, нито пиле, нито скариди или морски мекотели, нито свинско, нито телешко, нито овнешко, агнешко, биволско, щраусово – никакво;
Мазнини – никакви животински мазнини: мас, масло. Може само растителни;
Цветни зеленчуци – зеле, червено зеле, брюкселско зеле, броколи, карфиол;
Бобови зеленчуци – зрял боб, зелен фасул, царевица, грах;
Зелени треви – лапад, лобода, коприва;
Гъби, патладжани и сини сливи също не може. Яйца може, но по-малко.
Също не може и никакъв алкохол, газирани напитки, чай, кафе (и без друго не пия), шоколад (дори и натурален), какао и захар.

А стига толкова де! А то какво остана?
Остават всички други зеленчуци, които за мен се изчерпват предимно с ориз, картофи, тиквички, моркови и чушки.
Всякакви млечни продукти – кашкавал, сирене, прясно и кисело мляко (но обезмаслени), без сметана;
Всички видове плодове (освен сините сливи);
Вода, сокове и сиропи също може.

И сега най-страшното – колко време така? Казат, че пълно изчистване се получава за 3 до 5 години – зависи колко стриктно спазваш диетата. След като се изчистят пурините и намалее нивото на пикочната киселина в кръвта, може да се прилага поддържаща диета, която е като горната, но за 30% от консумираната храна. След един месец пак ще отида за изследвания. Предишните ми резултати не бяха толкова страшни, при норма 420 (не знам мерната единица) моите бяха 510, а за истинска подагра се иска 600 – 700 и нагоре. Но и самият факт, че съм над горната граница е достатъчен.

В тази връзка започвам да колекционирам рецепти за вкусни ястия, които да включват само разрешените продукти. До тук сред добрите попадения са ризото със и без зеленчуци, картофени манджи: пататник, огретен (без ужасния фикс малки тайни), картофи соте, задушени картофи с копър и чесън, картофена салата с праз лук, чушки с доматен сос, чушка бюрек (но все пак е пържена). Салатки: снежанка, шопска (а много обичах овчарска, но шунка, яйца), моркови (без зелето), червено цвекло. Крем супи и зеленчукови супи, таратор (слава богу, него мога да го ям цяла година).

Най-сложното в спазването на диетата е намирането на обяд около работното място. Намирането на прилично място за обядване е сложна задача сама по себе си, а намирането на обяд съобразен с такива сложни изисквания става почти невъзможно за изпълнение.

Преди време до офиса ми имаше един стол (на ЦИНТИ). Там всеки ден менюто включваше между 50 и 60 предварително готвени манджи – имаше всичко, постни, вегетариански, с месо, риба, скара, чуждестранна (китайска, италианска) кухня. Винаги имаше поне 5 – 6 супи, винаги имаше няколко десерта, избор от поне 10 салати от сурови зеленчуци, готвени салати и какво ли още не. Беше супер, дори цените бяха не прилични, а направо неприлично ниски. Да обаче имаше, вече го няма. Сега там продават готови шницели от Пикадили притоплени в микровълнова и пържени картофи от хладилник – също топлени в микровълнова (няма по-вредно нещо за ядене от охладени и затоплени в микровълнова фурна пържени картофи).

След като закриха стола на ЦИНТИ се прехвърлихме на стола на НСС. Там също готвят много добри неща, но за съжаление изборът е значително по-ограничен, пък и повечето неща сега не ми пасват на диетата. Иначе правеха страхотно пиле със зеленчуци и пиле със сладко кисел сос. Също и паниран черен дроб с картофено пюре, мусака, боб с наденица, шкембе чорба, боб чорба, пилешка супа, таратор (разбира се) и много други.

Преди нова година срещнах в Кауфланд готвачката от стола на ЦИНТИ. Оказа се, че сега работи в нов стол, който не е много далече от офиса – в лудницата на 4ти километър. Като се абстрахираме от думата лудница, която дори не е коректна в случая, там е психо диспансерът, проблемът е, че мястото се вижда от прозореца ми, но до него се ходи 30 мин. пеша. Което означава, че обедната ми почивка трябва да стане минимум 90 минути – просто абсурд. С кола трябва да заобикалям почти цял километър, който включва или Плиска или колелото на 4ти километър, което също не е приемлив вариант.

Та това е трагичната ми история от последните седмици…

Гледате ли телевизия и колко често?

Този пост е провокиран от един коментар на Петьо и мои дълги наблюдения над мои познати. Все повече хора, особено по-младите, казват че не гледат телевизия. Дори много от тях нямат телевизори. Под гледане на телевизия дори може да се визира не само гледането на ефирна и кабелна телевизия, но и гледането на филм върху телевизора (от VHS или DVD). Дори вчера случайно дочух една жена в Kaufland да казва на детето си (видима възраст 3 годинки), да не се заглежда по дисковете с детски филмчета “Ще ти дръпна нещо от нета” бяха думите й дословно.

Аз обаче съм консервативен и си гледкам телевизия. Без да прекалявам, не съм вманиачен да седя пред телевизора с часове, като си купя единствения вестник за седмицата – този с програмата, изваждам я, понеже ненавиждам разпиляващи се хартии, защипвам го с телбод, разрязвам прегънатия ръб и си набелязвам какво ще гледам през седмицата. Вечер като се прибера вкъщи си пускам нещо да ми говори, може да не го слушам/гледам, но да ми говори. Новини, туй онуй. Освен това винаги гледам новините, понеже не купувам вестници, а Интернет не ми е любимото място за новини. Винаги гледам централната емисия на НТВ или БТВ (от 19 часа), след това гледам централната емисия на БНТ (от 20 часа) и след това гледам една късна емисия на БТВ или НТВ, но различна от централната, която съм гледал същия ден. Обикновено дебна да хвана края на Щоуто на Слави, за да видя “нощта на актьорите”, но шоуто го гледам веднъж на два месеца, трябва да е пълна скука и да няма какво друго да се прави. Докато вечерям почти винаги е пуснат телевизора.

Това с новините ми остана от малък. Имам няколко навика, които са ми останали от много малък. Единият е, да мразя да закъснявам, защото дядо ми е военен и е страшен педант. От малък ме е възпитавал, като имам някаква среща да отида поне 10 минути по-рано, за да е сигурно, че няма да закъснея и да предвиждам всички възможни обстоятелства, които могат да ме забавят. Затова мразя да пътувам с голяма група хора, защото ставам зависим във времето. Второто нещо, за което се сещам в момента е, да се ослушвам за новините. Имах една учителка в началното училище – класния ръководител, която ни караше да гледаме новините вечер и на следващия ден ни “изпитваше” какво е имало в новините. Горе долу по това време вървеше войната в Кувейт и за 7 – 8 годишни деца новините не бяха най-интересното нещо. Но от друга страна – да се интересуваш от случващото се е важен фактор за изграждането на гражданско общество и някакво гражданско самосъзнание. Дори и да те лъжат в новините (или други публикации), въпросът си остава принципен.

Мразя да гледам филм на момента, в който излезе. За всичко си има време… Аз попринцип имам вътрешна неприязън към нещата с масов характер. Ако всички викат “Напред“, значи трябва да се върви назад. Затова рядко ходя на кино. Последно гледах Карибски пирати 3 в Арената в Младост, и това беше първото ми кино от 99 година (около 7 години пауза). Преди това съм ходил в кино Левски, като се знае от колко години не съществува… Да, изясни се въпросът. Така или иначе хубавите филми рано или късно ги завъртат по телевизията.

Сериалите са една друга интересна тема. Всички около мен си теглат сериалите, които харесват, на торенти, сядат един уикенд пред компютъра и насилствено изглеждат всички епизоди един след друг. Според мен това е ужасно! Какъв е смисълът от сериал, ако ще го гледам наведнъж? Губи се тръпката… не се чудиш какво ще стане в следващия епизод, защото го гледаш веднага. Освен това се губи тръпката да имаш ангажимент вечерта и да изпуснеш серия… после проверяваш кога е повторението… или си записваш коя серия си пропуснал и чакаш кога ще завъртят сериала по друга телевизия, за да го изгледаш. Това е като тръпката от играта на фунийки. Аз много малко съм си играл с алуминиеви тръби от антена, вързана на летва с изолирбанд, но много мои връстници разправят и си спомнят за тая игра с такова умиление, че ми се къса сърцето. Та тръпката от сериалите за мен е същото… и ако ги изгледам накуп за една вечер ще ми е страшно скучно.

Мисля, че показателен е и фактът, какво има човек настроено на телевизора си на каналите с едноцифрени номера. Очевидно това са каналите, които най-често гледа. При мен от 1 до 3 са БНТ, БТВ и НТВ. След това на 4 и 5 слагам някой канал, който гледам активно в момента, но го сменям през интервал от време, на 6, 7 и 8 са ми настроени руски канали – ОРТ Инт, Москва 8 и каквото пускат по кабелната. На 9 от години винаги ми е настроен Discovery Channel.

Ефектът на журналистите върху информацията

Чиста и еднозначна истина естествено няма. Но така или иначе едната от страните на монетата винаги се доближава повече до истината, отколкото другата. Напоследък ми прави все по-често впечатление, че журналистите се захващат за различни истории, като по подразбиране се смята, че този, който се е обърнал към журналистите пръв е правата страна в даден спор. След което журналята така оцветяват историята и толкова шум вдигат, че в крайна сметка монетата се обръща.

Няколко примера: възрастна жена се оплаква, че била “измамена” на фондовата борса! Купила си акции на дадена фирма, а цената им взела, че паднала… тя ги продала и цената им взела че скочила. Една от най-безумните истории… Разказа я Валя Ахчиева в предаването “Открито”. Журналистическото разследване заставаше на страната на бабата, която била измамена от играчите на борсата и собствениците на фирмата, които целяли да си изкупят акциите обратно. Тук е важно да се спомене, и в репортажа е отбелязано, че няма никакви закононарушения. Нали разбирате абсурдността на историята.

Друг случай – многодетно семейство, общината им подарява апартамент, при това тристаен, защото децата са много. Семейството е социално слабо, всичките са безработни, а децата непълнолетни. Жената пак е бременна. Общината трябвало да им отпусне още един апартамент. Те така след 3 години ще си родят и за 3ти апартамент.

Наскоро имаше репортаж от инфекциозната болница в София, направен не от кого да е, а от корифея в изопачаването на истината – Мартин Карбовски. На този човек се кефех, но през далечната 99та година. Тогава той списваше в Интернет и на още няколко места и статиите му бяха интересни. Това, което прави днес ми е толкова противно и отблъскващо, че спрях да се интересувам от работата му, още преди да се сгоди с Кеворкян. Та в репортажът, който се завъртя и във вестниците и по радиото и по телевизията ставаше дума за медицински случай в болницата с ненаправена медицинска процедура и грешна диагноза. В крайна сметка диагнозата не е била грешна, да не коментираме, че пациентът е излекуван успешно. Уж имало свидетели и още оплакали се пациенти, които обаче мистериозно изчезнали преди репортажа. Болницата изглежда ужасно, сградата е строена преди 100 години (не метафорично, а сериозно), не е правен основен ремонт от почти 50 години. Но това е материална база, никой не отрича, че тя е в лошо състояние, но това не прави лекарите в болницата по-лоши от останалите. Въпреки това, Карбовски прави директни нападки към компетентността на персонала, кам диагнозата и към проведеното лечение.

Изобщо инфекциозна болница заради материалното си положение често присъства по абсурдни начини в медиите. Преди години имаше статия в един от тиражните вестници, според която пациент на болницата с психични отклонения се самоубил, като скочил през прозореца на четвъртия етаж. Който не е минавал покрай сградата – тя е триетажна. Друг вестник пък беше публикувал снимка на куче в двора на болницата, а текстът под снимката гласеше: глутница бездомни кучета ядат човешки органи изхвърлени в двора на болницата след операция. Представяте ли си абсурдността на текста. Като се започне от това, че на снимката очевидно има само едно куче, а не глутница и се стигне до подробности от сорта на това, че в инфекциозна болница няма операционна, нито хирурзи, които да изхвърлят човешки органи в двора. Някой тук би опонирал, че това са просто грешки, но дори и неволни, тези грешки са тенденциозни и независимо дали са нарочни или не, те винаги имат за цел да засилят ефекта, да украсят сюжетната линия.

Не мога да пропусна и друга весела история от професионалната ми практика – отново тиражен всекидневник излиза със статия на първа страница: Държавата плаща за поддръжката на порно сайт. После се оказва, че не е държавата, а акционерно дружество, което е с държавно участие. Освен това се оказва, че не плаща поддръжката. Също се оказва, че не е порно сайт. Всъщност историята е следната – сайт, който е личен сайт, домейнът е купен с лична кредитна карта директно през Интернет, сайтът се хоства в САЩ, сайтът е собственост на бивш директор във фирмата. Домейнът изтича, собственикът не го подновява, домейнът е зает автоматично от робот, който публикува на адреса реклама на порно сайт. Важното е, че броят на вестника е похарчен. Не ви ли прилича на вица:

Публикували във вестник “ДУМА” (понеже вица е стар, тогава само ДУМА излизаше) статия на първа страница, с големи букви: Изнасяма 500`000 компютри за столицата на източното техническо чудо Токио. От статията става ясно, че не ги изнасяме, а ни ги връщат и не са 500`000, а само 5`000 и не били за Япония, а за Русия… и не били компютри, а компоти.

И сега ще засегна още няколко по-болезнени примера, за които вероятно ще бъда критикуван, но аз си казвам личното мнение.

Първият пример се прие от широката общественост не до там изкривен, колкото се опитаха да го представят медиите – детската порнография във филма Баклава. Вечерта след обявяването на случилата се “трагедия” бях в университета. Питаха ме, дали съм гледал тоя филм Баклава? Отговорих, че не съм. Решихме да визим за какво толкова шум се вдига, намерихме го лесно във Vbox7. Изгледах един трейлър – нищо, изгледах втори трейлър – пак нищо. В третия трейлър имаше няколко кратки сцени, от които нищо еднозначно не може да се каже. Освен това личи, че по-голямата част от кадрите са монтирани с кадри от други места и друго време. За хора от телевизията трябва да е очевидно. Но в репортажите не се обръща внимание на това как са заснети кадрите, а какво се вижда на тях.

Като всяко чудо и това беше за три дни. Гръмна като кьор фишек и после изчезна зад хоризонта. Но поне по тази тема мненията доста се разцепиха… може би около 50/50. Убеден съм, че хората не го приемат за порнография – това очевидно не е филм заснет с цел да се гледа от някакви педофили и сексуални маниаци. Хората, които пуфкат по форумите, блоговете и в коментарите към трейлърите по-скоро са отвратени и ужасени от реалността, отколкото от филма. В интерес на истината, както в единия откъс от филма, който е пуснат из Интернет, така и в трейлърите е направен доста добър монтаж и музиката е подбрана доста добре. Малко прилича на Куентин Тарантино.

Вторият пример е филмът за дома в Могилино. Не смятам да го коментирам, защото откакто излезе в Интернет (доста преди да излезе по телевизията) се изговориха много неща. Но за мен, освен големия ужас, който преживяват децата в този дом има и гигантски журналистически натиск, за да стане още по-интересна историята и да се тиражира филма още повече.

Баба ми казваше: като ти кажат добър вечер, погледни дали слънцето не е на изток. В общи линии, като знам какви глупости говорят в нозините, статиите и репортажите, на които съм ставал свидетел и виждам, че публикуваното няма нищо общо с действителността, не съм склонен по никакъв начин да вярвам и на останалото. Все едно да вярваш на реклама на прах за пране!