И тази година посетих фестивала, който два пъти не е носил едно и също име. И тази година обещаха догодина да се казва по същия начин. Поживем, увидим.

Сега, след „събитието” чета какво се коментира из Интернет, по блогове, по сайтове и по други места. Чета с любопитство – какво мислят реално хората за този фестивал. Аз лично всяка година отивам с надежда, а се връщам с разочарование. А тази година отидох с надежда и с Надежда (колега от МФ)… и пак се връщам не особено впечатлен от фестивала. Гледам, че някои хора в Интернет пространството описват организацията като много добра, цитирам: „Организацията обаче е на много високо ниво” или пък, че курортът Албена бил място, където човек би отишъл да почива, или пък, че партитата били организирани на ниво и с добър кетъринг.

Е, дано не разбия нечии детски мечти. Аз не отивам на фестивала за първи път, посещавам го от далечната 2002 г, когато с АРА се провеждаха по едно и също време и на едно и също място. Бих казал, че организацията потъва с всяка изминала година и нещата вървят от трън, та към глог. Курортът Албена беше хубаво място за почивка. Беше някога. Ако на някого му харесва този курорт – не мога да си представя къде е почивал досега. Линчувайте ме, ако искате, но аз не се сещам за добър курорт по българското Черноморие, още по-малко асоциирам израза „добър курорт” с Албена.

Е да, наистина, сравнено с бетоновите възли и бункерите на четири ката под пътя и още два над пътя и пълната липса на каквато и да било инфраструктура по южните части на Черноморието, Албена е по-добре. Макар че повечето хотели яко лъхат на соц-реализъм. Особено тези, които все още не са реновирани са пълна скръб. Тежки месингови конструкции във фоайетата, мокет, велурен или ленен тапет по стените, немски асансьори, надживели създателите си, варови замазки с жълт латекс отгоре, очукани дървени мебели, освежени преди години с блажна боя отгоре. По улиците – руски ученически групи и немски баби и дядовци по хавлии, топлят гънки като змии, киснат си краката за лек в балнеосанаториума. Но дори и ремонтираните хотели не мога да нарека хубаво място за почивка, защото съм виждал и по-добри на по-прилични цени.

Курорт, в който в полунощ, ако огладнееш, няма какво да ядеш – не ми го хвали. След 23 часа няма работещо заведение, ако не броим дискотека Цар, където има пица и хамбургери, но се влиза с билет! В 18 часа, на крайбрежната улица ни обясниха, че дюнери ще има чак утре, вечер не се харчели много и гледали да ги шитнат до обяд. Яко нагъвахме палачинки със сирене и кашкавал (и предни години сме яли при същата лелка) и салатки от полу-умрели зеленчуци. Курорт, в който бирата и шоколадът в магазина са на същата цена, като от мини бара в хотела – също не ми го хвали.

Нямам против високите цени в заведенията, но ако съответстват на някакъв клас обслужване. Не може в заведение, в което 300 грамовата пица започва от 12 лв, да ти сервират върху гланцирана хартия с рекламни послания, все едно си в заведение за бързо хранене, приборите да ти ги носят с намотана салфетка около тях, персоналът да не прави разлика между Шардоне и Траминер, да ти обясняват, че пестото е печена филийка с чеснов сос и единствената бира, която се предлага да е наливно Пиринско. Не може три заведения едно до друго, да се състезават, на кого музиката му е по-силна за сметка на посетителите и минувачите. Не мисля, че като надупиш уредбата по-силно, ще дойдат повече клиенти, това да не са нощни пеперуди на лампа? Или пчели на мед? Или мухи на лайно?

Стига за курорта и environment-а. Организацията. Всичко започна прекрасно – от София тръгнахме с над 2 часа закъснение. Пристигнахме малко след полунощ на 3 юни. От пет резервации – едната липсваше, което го очаквах, затова си носех всички възможни документи: ваучери, разпечатки от резервационни системи, копие от фактурата. Настанихме се. Бях гладен. Задоволих се с единствения шоколад от мини бара. Останах си гладен. Имаше и ядки, но ги пропуснах.

На другия ден – 4 юни, отиваме под строй да си вземем акредитациите. От десет години фестивалът се провежда в „Балона” – закрит тенис корт до хотел Добруджа. Бодро се насочвам към балона, да, ама не. Балонът е затворен, запечатан с бяла хартийка с печат. Отстрани се търкалят топки сено като в уестърн – с две думи, няма вид на място, където предстоят пет дни фестивал. Или е рано, 10:00 сутринта, или не е това мястото. Понеже на закуска видях човек с бадж от акредитациите – явно не е рано, значи не е това мястото. Табела – нанайци. Връщаме се в хотела, питаме на рецепцията. Изобщо нямат представа, че има фестивал в Албена по това време – туш. Звъня по GSM, дават ми номерата на организаторите на фестивала. Въртя софийски номер – 5 сигнала никой. Въртя GSM номер – 5 сигнала никой. Що ли не се учудвам? Куца работа! Виждаме табела, да сочи към културния дом, в който се помещава пиано бар – интересна метаморфоза. На фасадата плакати, реклама на фестивала, страшна работа, отпред една възрастна жена полива цветята: „Извинете, тук ли се провежда фестивалът Mediamixx?”. Какъв фестивал? Иде ми да намеря нещо тежко, евтино и държавно, да си разбия главата. Засичам с периферното зрение човек, който аха ще отпраши с кола, но на врата му виси бадж, тичам и го питам. Оказва се, че тази година мероприятието било преместено във вариетето. Ясно – много удачно, предвид че вариетето е възможно най-отдалеченото място в курорта. Отиваме – както винаги пълна суматоха. Имаш предварително попълнени данни, но никой нищо не знае. Снимат те в единия край на щанда с web камера и ти казват един номер, дето си го помниш сам. Редиш се на втора опашка, казваш си номера. Да, ама не е тоя номер! Търсят те по снимка в папка с още 100 други. След 30 минути получаваш бадж. А фактурите? Фактурите на трето „гише”, там счетоводител с големи очила ги търси в дебели класьори още 10 минути, сякаш щеше да е проблем да ги печатат на момента? Така или иначе фактурите нямаха нито подписи, нито печати. Питам ги, като преместихте мястото на провеждане, трудно ли беше долу, на балона, да сложите един лист, да не е на принтер, с химикал написано: Mediamixx се провежда във вариетето. Отговарят ми: „Виж, как никой не се е сетил”. Ми на, де, нали ви подсещам – до края на фестивала нищо не пишеше на балона.

О чудо – след около час патаклама – вече сме събрали необходимото. Да надникнем най-накрая и в изложбената зала. Тя, за разлика от предни години, е с висимо по-малка площ и се намира под земята, т.е. няма естествена светлина в помещението – изключително удачно хрумване. За сравнение, ще кажа, че балонът беше покрит с полупрозрачен полимерен материал и беше изключително слънчево място през деня, а площта вътре е колкото два тенис корта. Хубаво – така са преценили, майната му. Слизаме по витата стълба – долу все едно е гръмнала бомба. Жив човек няма, щандовете още се сглобяват, половината са празни, а вече минава обяд. Джан-джун, от VivaTel ми подариха дефектен mousepad, някакви евтини рекламни материали, по щандовете пълни темерути – никой не те поглежда в очите, сякаш си там, да ги накажеш, всички бодат мокета с носове. Атмосферата е притихнала, почти никой не говори. Направо сюжет от Хичкок.

Понеже си забравих графика на презентациите на web сайтове в София, попитах на гишетата, където дават акредитациите, дали нямат копие. Ау, то било поверителна информация. Мърдам две крачки назад – той бил залепен на щанда отстрани. Питам ги – нали беше строго секретно. А-а-а-а, ама вие за наденицата ли питате? Ами нямаме копие.

Заприказвах се с хора от уеб асоциацията. Похвалиха ми се, че тази година са постигнали небивал успех на преговорите с организаторите на фестивала и били уредени изключително изгодни условия. Не знам точно какви, предполагам, че например това, че щандът на асоциацията липсва в картата на изложбената зала и е разположен под стълбището и до тоалетните. Ако това е било изгодна сделка, представям си какво трябва за да имаш щанд на нормално място. Оказа се, че на този щанд има разпечатан графика на представянията, който издирвах близо половин час.

Разходихме се, към 14 часа отидохме за презентациите на сайтовете. В залата има двама от журито и двама от „организаторите”. Някакъв лаптоп с неизяснен статут, с някакви браузъри с неизяснен статут и достъп до Интернет със съмнително качество. На sound картата липсва драйвър естествено. Аз предвидливо си копирах презентацията върху тоя лаптоп, за да не губя време, като ми дойде реда. После се насъбраха хора и започнаха презентациите. Щях да изпопадам под масата. Пак търсих нещо тежко, евтино и държавно, да си счупя главата. Наизлизаха някакви странни хора, които не че нямаха презентаторски опит, те пред хора не бяха излизали през живота си. Ъ-ъ-ъ-каха през цялото време, а половината презентации протекоха при яко спечена обстановка в стил: „Ами ето го нашия сайт, ние много си го харесваме, както виждате, ето тук, има меню, а като кликнеш на линка, се зареждат и други страници…” Имаше и още по-добри бисери, като например двете жени, които, макар и със закъснение, представиха сайта на НБУ. Та те изобщо не знаеха за какво става дума, нито в сайта, нито на фестивала. Излезе някакво момче, явно студент в НБУ, да си даде факултетния номер, да могат да покажат системата за студенти. Аз тактично си замълчах, че имам и преподавателски номер, да им покажа и системата за преподаватели. Също и една добре облечена дама, вероятно съпруга на Юлиан Тахов, която представи сайта на интериорния дизайнер, като сайт, направен от сина на техен роднина, който го направил много готин и тя лично му се кефи много, сравни го със сайта на Версаче, който бил по-зле. Жената беше изключително ентусиазирана и се извини няколко пъти, че нищо не разбира от сайтове. Мани другото, ами сайтът си беше готин. А в последствие видях, че на сайта пише, че е правен от Netage, пък не знам момчето кое е било. Аз не си падам по такъв кичозен дизайн, какъвто прави Тахов, но това не ми пречи да ми хареса сайтът, макар и чисто визуално. Освен това имаше много добре направен презентационен клип. Разбира се, имаше сайтове, които изобщо не тръгнаха, други пък тръгнаха, но без звук. Единственият презентатор, който ми направи добро впечатление, беше презентаторът от Дарик, който друго ако не, поне можеше да говори пред публика. За съжаление Дарик ни бяха основен конкурент и ни отмъкнаха първото място в категорията, но това е друга тема.

Вечерта парти за откриване на фестивала в дискотека Цар. Тази дупка, до миналата година се наричаше „Горски Цар” и представляваше дъсчена барака на два етажа с евтин басов саунд. Сега е преобразена в кичозно клубно заведение с масички тип варел и сепарета, като са направили вътре четири бара в различни краища на дансинга. Също са сложили прилична вентилация и по-качествено озвучаване и осветление. Отвън са остригали храстите, сложили са плочки, от тия с дупките с трева, по които не може да се ходи с токчета, монтирали са по земята едни LED лампички тип „Гъбка”, които, въпреки, че светеха, бяха основен препъни камък. Лично видях как дузина хора пострадаха тежко още първата вечер, а после разбрах, че имало и тежки случаи на счупени крака, порезни рани и т.н. Аз лично си одрасках обувките три пъти, но слава богу, още не съм инвалид от тях. Кетъринга се изчерпваше с прилично разнообразие от алкохолни напитки, в моята област – водката, само Абсолют, натурален, цитрон и с ванилия. Е това е избор. Безалкохолни – йок, мезелъци (луканка, сиреч) – йок. Мокрият бар е един за цялото заведение на маса метър на пет – крайно недостатъчно. Няколко човека дръпнаха по една реч на сцената на английски, като говореха с ужасен френско-негърски акцент, като от анимационните филми, но завалено. Като капак на всичко, токът спря три пъти, още преди да са започнали с речите.

На другия ден трябваше да има награждаване. Отиваме, заемаме позиция в залата и сядаме да стискаме палци. То със стискане на палци не става тая работа, трябва и акъл, както и суха пара, но. Церемонията започва с половин часово закъснение. През тоя половин час, тепърва се монтира лаптоп и озвучителна техника. Тон режисьорът се опита да избие рибата и присъстващите с мощен брум от колоните. Организацията на цялото мероприятие протича в стил мама, татко и аз. Първо награждават креативни медии. Всичко се води отново на умопомрачаващ английски. Приветстват председателя на международното жури – някакъв възрастен турчин – Зюхтю Седзер, който говори на нещо като английски над 20 минути, като вероятно разказа два вица докато си държеше речта. Беше сюрреалистично, защото говореше относително тихо и на два пъти избухваше в доста бурен смях, като беше единственият в залата с правостоящи, който се смееше. Явно на организаторите им беше неудобно да му отнемат думата. Изтърпяхме го. Раздадоха наградите, съобщиха, че с това приключва церемонията, угасиха прожекторите, събраха камерите и духнаха. Ами уеба? Уеба да го уеба. Излезе Борил, председателя на немеждународното жури за web и съобщи, че няма страшно, награди ще има, но ще продължим след кратка кафе пауза.

Награждаването протече в странна обстановка, доста тихо, нямаше спорове. Не съм убеден, че награди получиха най-добрите и не визирам категорията, в която имахме номинация. Въпреки това е напредък, че за първи път се публикуват всички оценки на сайтовете в Интернет. За всеки член от журито, по всеки от трите критерия, за всеки сайт – каква оценка е дадена. Разбира се оценките са супер субективни и няма как иначе. Самият факт, че различни членове от журито са дали на един и същ критерий, за един и същ сайт възможно най-ниска и възможно най-висока оценка, идва да посочи, че има нещо куцо в оценяването. Категориите също не бяха много добре замислени и нямаше комисия, която да следи, дали сайтовете са в правилните категории, а предишни години е имало такава – знам, защото съм бил член на такава комисия през 2006 г. И въпреки това напредък има. От три години повтарям в уеб асоциацията, че оценките на журито трябва да се публикуват, иначе най-малкото изглежда съмнително. Доводите, че така всеки член на журито трябвало да заеме един вид лична позиция и да си аргументира оценката звучат меко казано абсурдно. Ако някой от журито не може да се аргументира за оценките, които е дал или се притеснява или срамува от оценяването, което е провел, вероятно трябва сериозно да се помисли, дали такъв човек има място в журито изобщо. Иначе, бях приятно изненадан, че сме получили най-висока оценка от човек, когото дори не познавам, за съжаление пропуснах и да се запозная, но никога не е късно. За първи път имам усещането, че на конкурса е имало някакво журиране, а не командно-административна система за раздаване на наградите по финансови показатели. Макар и да смятам, че оценките са субективни, поне има доза прозрачност в организацията. Както разбрах от коментари по-късно, основна причина да не ни харесват е принципното отношение на хората към държавата и държавните структури. На такива хора ще кажа, че по такива места работят не по-лоши специалисти, които си обичат работата не по-малко от останалите и които изживяват проектите си, така както и в частните фирми. И тези хора често полагат не по-малко усилия и се радват не по-малко на наградите след конкурса. Макар че на нагласени награди – какво да им се радваш.

Втората вечер, пак в дискотека Цар, се проведе парти с названието „Lux Beach Party”, не е ясно дали се превежда като „Луксозно парти на плажа”, защото очевидно дискотеката е далеч от плажа, или „Парти с луксозни кучки” защото беше пълно. Партито е спонсорирано от Томоу и Вазилеу груп (или поне така грешно бяха изписани Томов и Василев), които вероятно имат общо с фирма МетаТрон – вносител на окачени тавани, фасади и метални конструкции, защото тази фирма беше доста силно представена с рекламни послания на това парти. Не е ясно каква е връзката между медиите и окачените тавани и фасади, но вероятно е финансова. Аз го нарекох партито на мутрите. Защото на това парти повечето посетители бяха коренно различни от посетителите на фестивала като цяло и от посетителите, които срещнах на другите партита. Повечето хора изобщо нямаха вид на хора от бранша. Нямаха вид на хора от какъвто и да е бранш. Бяха в стил: „Виж ми джапанките Армани и дебелите ланци около дебелия врат” и „Сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам”. На това парти направиха нещо недалновидно – раздаваха безплатни пури на гостите. Ако при нормални условия в едно заведение пури палят едновременно 5% от посетителите, то тук 5% от посетителите не бяха запалили. Подозирам, че имаше хора, които дори не пушат, но бяха с пура в ръка – нали е Lux парти, трябва всички да сме гъзари. В крайна сметка това обезсили вентилационната система в дискотеката и димната завеса стана прилична. А след като DJ-я пусна и машината за пушек, кой го би през ръцете, димната завеса стана неприлична.

На следващия ден не видях нищо интересно през целия ден. Вечерта – парти на TV2. Надявах се да видя професора Вучков, а видях Нед, пълно скръб за пореден път. Скучно парти, но с много народ. Придвижих се към Ганвието, където беше партито на уеб асоциацията. До полунощ почти нямаше хора. Полафих си с някои представители на асоциацията и с някои от членовете на журито. Обсъдихме сайтовете, представянията, световната политика и прогнозата за времето. Пуснаха едни фойерверки и аз се прибрах.

Гала вечерята тази година е преправена на гала вечер. Казиното е прекръстено на театър, а церемонията беше абсурдна както винаги. Водещите от TV2 – световно известни със своята безизвестност, ръсеха евтини лафове написани от бездарни сценаристи, а никой от публиката не се смееше. Наградите за пореден път бяха раздадени по възможно най-наглия начин. Дори нямаше завоалираност. „А сега ще връчим гранд при на основния спонсор на събитието”, „А сега ще връчим гранд при на главния медиен партньор”, „А сега ще връчим гранд при на фирмата на преседателя на уеб асоциацията”. Да не коментираме, че по една случайност сайтът на главния медиен партньор се оказа че е правен от същата тая фирма с награда, която също толкова случайно е правила и SMS гласуването, което беше пълна пародия. Аз не твърдя, че има нещо нагласено. Аз предлагам формула, в която пише 2 + 2. Вие можете да си сметнете резултата сами.

След церемонията по награждаването имаше организирано нещо като коктейл. Най-доброто място за него беше стълбището пред казиното, което винаги е било театър, но винаги е наричано казино, а сега го прекръстили най-накрая на театър. Съгласете се, че по-подходящо място от стълбище не съществува за да се опъне една шведска маса и хората да се катерят нагоре надолу. За сметка на food бара, алкохола беше разредено и кисело бяло вино, което на фона на предните вечери беше като свещ на дневна светлина. После имаше прощално парти, отново в Цар.

Хора, нека наричаме нещата с истинските им имена. Когато една организация куца – тя очевидно куца. Когато един хотел е соц, той просто е соц. Когато един курорт е мизерия, той просто е мизерия. И това, че този курорт е по-добре от други мизерии не го прави добър, а го прави по-малко мизерен. Това, че този фестивал е по-организиран от други мероприятия, но го прави добър, а го прави само по-малко лош от другите.

Въпреки това смятам догодина отново да отида. Пак ще отида с надежда, пък да видим. Тази година полупроводници, догодина цял фестивал.