Ето, че станаха почти два месеца, откакто не намирам време да напиша някой ред тук. И нищо чудно – последните 8 седмици не съм оставал в София за уикендите.

Затова ще спомена накратко по-интересните места, където сколасах да отида през Август, понеже месецът вече изтича (реално днес е последният работен ден).

В началото на август (от 1ви до 4ти) традиционно посетихме язовир Васил Коларов в Родопите. Язовирът от много години е прекръстен на Голям Беглик, но аз го посещавам от толкова отдавна, че го знам като Васил Коларов. Ходех там още като дете с родителите ми, а баща ми ходи там още от ученик. Намира се в Родопите, над язовир Батак и е в една каскада с него. Мястото е невероятно и това може да се види и от снимките на Евгени Динев. Наблизо са и Доспат и Широка поляна. Тази година с нас дойде и Боби, а компанията в палатковия лагер в пиковия момент надхвърли 40 човека.

На язовира ходим на палатков лагер, в който няма цивилизация, освен тази, която сами си осигуряваме. Т.е. това не е къмпинг, в който има електричество, печка, течаща вода или други екстри. И това придава на престоя там усещане за близост до “корените на живота”. Само че, аз не мога да издържа толкова близо до корените повече от 4 – 5 дни. За тия 4 – 5 дни заснехме 380 снимки, които все още не съм намерил време да опиша.

На следващия уикенд – 9ти – 10ти, аз празнувах рожден ден. По този случай решихме да направим едно нестандартно празнуване с пътуване. Затова тръгнахме в посока югоизточна България. Крайна цел бяха Татул и Перперикон и всички обекти от 100 НТО, които ни попаднат на пътя. В това приключение посетихме Чирпан и къщата на Яворов, Стара Загора и паметника “Бранителите на Стара Загора 1877″, Хасково и статуята на дева Мария с младенеца от рекордите на Гинес, Кърджали и Перперикон, Златоград и етнографския ареал, Момчилград и тракийското светилище в село Татул. Направихме над 180 снимки, като вече всичките са описани във Flickr, затова няма да разказвам повече.

През уикенда 16ти – 17ти в неделята се качихме на Черни връх. Рано, в 8:00 сутринта тръгнахме с колата и се качихме до хижа Алеко. От там с Романския лифт до подножието на Черни връх. После около 45 минути пеша до хижа Черни връх и самия връх. Сложихме печати в книжките за 100 НТО, както и в новите книжки – 10те върхове първенци. Времето беше изключително приятно – много слънчево, а горе на 2900 метра не беше жега, но не беше и студено. Аз се разхвърлях по без фланелка за около половин час, в следствие на което изгорях толкова добре, че още ми се бели вратът. Като капак на всичко – предния ден, понеже съм много умен, се подстригвах и си направих кола маска на врата. За да бъде изгарянето качествено.

На Витоша замъкнах не само фотоапарата, но взех с мен и големия статив. Бях се наточил как ще заснема много снимки и ще направя поне няколко приятни 360° панорами. Но техническа повреда в зарядното на апарата, за която разбрах чак на 2900 метра, ме остави с фотоапарат, двуметров статив, 2GB свободна памет и 0 (нула) батерия. Така че ако някой се надяваше да ме види заснет по без фланелка – йок. Все пак снимки има, но са от GSM.

И накрая – миналия уикенд 23ти – 24ти. Отново по следите на 100 НТО тръгнахме в посока към залязващото слънце. Отидохме до ждрелото на река Ерма. Там се разходихме по екопътеката, която е около 13 километра, макар, че така и не стигнахме до края й. След като се катерихме по стълби, пресичахме по мостове, провирахме през тунели и си киснахме краката в студената вода, хапнахме кебапчета (аз пих само сок от моркови) на поляната преди влизането в ждрелото. Питахме един възрастен човек, който се оказа, че е горски, на къде е пътят към хижа Руй. Той ни упъти и ни каза, че до там са около 10 км, но пътят не е подходящ за лека кола, може да се мине само с джип.

Да, бе, да. Той ще ми каже. Напънахме ситроена по черния път като че е югославска магистрала. Само дето бързичко се отказахме. На око прецених, че с колата трябва да сме минали около половината път. И понеже преди това в Интернет четохме, че пеш се минава от селото до хижа РУй за около час и половина, калкулирах, че след максимум час сме горе. Да ама не – в последствие се оказа, че черен път не се взимал както асфалтираните и всъщност не сме минали дори и една десета от пътя (по-конкретно с колата сме минали някакви си 900 метра). И така – катерихме се до хижа Руй 1:45 часа. Най-якото беше, че хижата беше заключена, а от хижаря нямаше и помен. Слава богу поне чешмата работеше и водата беше чиста и студена. Напълнихме бутилките, починахме около 40 – 50 минути и поехме обратно към колата. Оказа се, че не сме най-лудите, защото срещнахме 5ма туристи с палатки и големи раници (дори носеха китара) да се катерят към хижата, като ги срещнахме на 10 минути от колите в 16:30 часа, което ще рече, че те преди 18 часа не могат да стигнат до хижата. А, ако не знаете, в планината се стъмва рано, бързо и качествено. От ждрелото и хижа Руй има още 160 снимки.

На връщане към София минахме през село Ребро, което е на 2 км. вдясно от пътя. Отдавна бяхме набелязали селото за посещение, защото прабаба ми е била родена там през 1912 г. Още като малка родителите й заминават за София и тя почти не е живяла в селото, но все пак беше интересно. В момента там живеят 19 човека, като най-младите са родени по-късно от първата дъщеря на прабаба ми – моята баба.

Накрая малко полезна информация за любителите на 100 НТО. Печатът за ждрелото на река Ерма може да бъде открит в хижа Ерма през почивните дни или в магазина за хранителни стоки срещу Банка ДСК в град Трън. Печат за връх Руй, за книжките за върховете първенци има в същия магазин за хранителни стоки в град Трън, както и в хижаря на хижа Руй, ако го сварите в хижата. Барабар с този хижар можете да се качите и до самия връх, където е забранено да се ходи сам, защото е гранична зона. Печатът за Перперикон се намира в регионалния исторически музей в град Кърджали, където се намират и повечето предмети открити на Перперикон. До Перперикон се стига с лека кола от Кърджали (има табели) до паркинга и от там пеша с водач-екскурзовод или без за около 30 – 40 минути катерене. Тракийското светилище в село Татул не е включено в 100 НТО. До него се стига с лека кола от град Момчилград (има табели) до паркинг на самото влизане в село Татул. От там има равна асфалтирана пътека, около 10 минути пеш, до самото място.