9INI

Преди няколко месеца от Българската уеб асоциация се обърнаха към фирмите, които членуват в нея за съдействие – една фондация търси членове на журито за конкурса, който организира. Веднага се съгласих – чудесна възможност да се запознаеш с млади хора, които наистина се интересуват от Web. И по този начин, през миналия уикенд се озовах между Търговище и Разград.

Понеже прочетох блога на победителя в конкурса, реших, че ще е готино да разкажа моята гледна точка. Освен това – добър повод да пусна най-накрая нещо в тоя мой блог, че съвсем го забравих.

Много от познатите ми подходиха с голям скептицизъм – тия деца, те нищо не знаят, знаеш ли какъв ужас ще бъде там, тия проетки не са техни, всичко е фалшификация… Аз обаче виждах светлина в дъното на тунела и силно се надявах да не е от идващия насреща влак.

По-нататък имаше няколко срещи, обсъдихме организацията, какви изменения ще правим в правилата и критериите за оценка, как ще протичат защитите, наградите, ала бала, и т.н. Тихомил се оплака, че състезанието съвпада с друго мероприятие в Търново по същото време и не може да намери лектори. Обадих се на мой колега и близък приятел от близо 10 години – Петьо Иванов (този с Рубито), казах му за какво става дума. Той отговори, че ще участва и на другото мероприятие, но идеята му харесва и обещада дойде (и дойде).

Отделно с Тихомил се разбрахме, че и аз ще изнеса една лекция, като още не се знаеше темата – изпратих му тематичния ми план от университета (водя лекции в Нов български университет) и му казах – избери тема, аз ще говоря. Тихомил избра ауторизация и аутентикация.

Месец преди самия конкурс Тихомил ми изпрати списък с проектите и документацията към всичките и направихме първия кръг от журирането, на който избрахме 21 най-добри проекта в категорията.

Седмица преди датата на конкурса получихме и копия на сорсовете на всички класирани за финала проекти. Разгледах ги и си нахвърлях бележки по всеки от тях. В този момент именно – за мен започнаха приятните изненади – всичките проекти бяха изключително добри. Пак се намериха скептици, да ми разправят, че тия проекти не са правени от учениците – това са на други хора, тия деца нищо не знаят…

На 23 април пристигнах по обяд в комплекс Островче. Настаних се, отидох с колата до Лозница по личен ангажимент и вечерта се върнах за откриването. След това вечеряхме… заседяхме се в ресторанта, пийнахме по няколко питиета и към 2 часа (ахъм, към 2) си легнах. Тук беше втората изненада – всички участници бяха изключително готини – културни младежи, разбиращи от това, което правят.

Преди деня за окончателното журиране със Стоян и Гено се разбрахме няколко неща: първо да не коментираме проектите по време на защитите, а само да задаваме въпроси които се отнасят до оценката. Идеята е да не плашим и без друго притеснените участници. Второ се разбрахме, че всеки журира по съвест и директно пише точките без да се консултираме един с друг – за да има максимално обективно журиране. Трето – разбрахме се, като напишем всички точки да видим дали класирането е ОК или ще се наложи да “помогнем” на някой проект, защото виждаме, че е качествен, но по формалните метрични параметри е получил малко точки. Накрая стана така, че победителите се очертаха доста убедително. Проектът класиран на първо място беше безспорен фаворит и беше на първо място и при тримата! По-надолу бяха подредени доста сходно и така и не стигнахме до коментари по оценките ни. В крояна сметка ги публикувахме без никакви корекции.

Друго нещо, за което се разбрахме, беше че няма да си позволяваме да правим остри забележки към ученици, като единствено аз си позволих да направя една единствена забележка към края на оценяването. В един от проектите видях нещо изключително нередно. Зададох въпрос на участника – защо го е направил така. От практиката ми в университета знам, че понякога хората имат добри обяснения за глупостите, които са направили и често пъти отговорът им частично или напълно оправдава това, което са направили. За съжаление чух най-ужасния отговор, който можех да си представя: “Защото така са ни учили”. Това беше breaking point за мен и тогава пуснах доста груба забележка, но не към участника, а към научния му ръководител или който го е учил на това. Извинявам се, ако съм засегнал някого и държа да отбележа, че след такъв отговор – това, което видях в сорс кода по никакъв начин не е повлияло на оценката ми към този проект. Умишлено не коментирам имена на хора и проекти – който е замесен си знае.

Сутринта станах рано-рано. Закусих… аз съм от журито – няма от какво да се притеснявам, отидох в залата. Защитите за мен изобщо не минаха бързо Имах чувството, че нямат край. Тук за мен дойде третата изненада – участниците бяха изключително подготвени. Разбира се – говоря обобщено, но това бяха младежи, повечето под 18 години или около тази възраст, а бяха завършени специалисти – не просто бяха направили проектите си, ами и знаеха как и защо са ги направили, разбираха какво са направили. Не на последно място – повечето от тях имаха изключително добро представяне. Не мрънкаха, говореха ясно, по същаство, изпълнени с увереност, усмихнати… С две думи изкефих се максимално, че има такива млади хора.

Още докато журирахме победителят убедително се очерта. Самият факт, че проектът^* на Николай Стоицев беше класиран на първо място и от тримата от журито е достатъчно показателен. Държа лично да го поздравя за добре свършената работа и да му пожелая много успехи в бъдеще. После прочетох малко повече информация за това момче и сега вече разбирам, че го очаква доста добро бъдеще.

^* Не очаквайте да видите поразяваща гледка – хубавите неща са скрити отдолу!

Приключихме със защитите (представянията) на проектите и хапнахме. Междувременно пристигна Петьо Иванов, заведох го до залата, но не останах да го слушам, за което сега съжалявам, но със Стоян и Гено (другите двама от журито) трябваше да съставим окончателното класиране. Понеже по време на защитите няколко пъти прекъсна връзката с Интернет – някои от проектите ги бях написал на хартия, трябваше да вкараме точките в системата и т.н.

Тъй като типично за мен – до последно не бях подготвил нищо за моята лекция, върнах се в залата и по време на лекцията от Телерик заседнах да си нахвърлям слайдовете. Проблемът е да седна да го свърша, иначе всичко ми е в главата. Държа да успокоя Николай (победителя в категорията), че вече над 10 години говоря пред хора почти всяка седмица – лекции в университета, презентации във фирмата, семинари по различни мероприятия, пресконференции и др. И аз винаги се сещам, че съм забравил да кажа по нещо важно, че нещо можех да го кажа по-добре и т.н. Но това е животът. Не знам колко добре съм се справил с моята част от лекцията, надявам се да е било добре. Не чух оплаквания

После мина моята лекция, имаше въпроси, хората видимо бяха заинтересувани. Сега разбирам, че е имало нещо (Challenge Response), което съм казал и Николай не го е знаел… егаси кефа, бях се усъмнил, че това момче е малък гений (сега вече съм сигурен) и че знае абсолютно всичко. После от журито изнесохме кратка лекция за нещата, които не са ни харесали в проектите, но в обобщен вид. Имаше доста неща които се изкоментираха и въпреки това проектите бяха достойни и достойно защитени от авторите им.

Тук трябва да отбележа, че останах изключително приятно изненадан от проектите. Спокойно мога да заявя, че всичките проекти стигнали до финала на конкурса са значително по-качествени от това, с което се сблъсквам всеки семестър при студентите ми. Говоря както за бакалаври 4ти курс, така и за магистри! Още повече – не чух да се зададе нито един глупав или безсмислен въпрос, нещо, което ми се е случвало многократно в университета. Оставам с впечатлението, че всички участници бяха многомотивирани, знаещи и мислещи хора. Голям кеф изпитах… И в този ред на мисли – трябва да благодаря на Тихомил, че ми предостави възможността да изживея това нещо, защото ми върна надеждата, че не всичко е мрачно и ужасно, защото ми повдигна настроението за месеци напред, защото ме извади от офисното ми всекидневие, защото се видях със стари приятели и се запознах с нови.

Като приключихме с всичко – разбрахме, че другото жури още не е готово… Откарах още час – час и половина с допълнителна импровизирана лекция по непредвидени теми. Нали съм си мълчалив… Надявам се да се е получило добре, вече съм претръпнал и не се плаша от импровизации. Честно казано бях готов, ако има интерес – на другия ден да говоря и в автобуса по път Е, може би догодина… Най-много ме е яд за едно нещо – на импровизираната лекция в края на деня Николай Стоицев каза, че темата за дървовидни структури в релационни бази данни му звучи интересно, но тъй като беше единствения, който прояви интерес в залата – минахме към друга тема. Направи ми силно впечатление, защото предварително знаех, че е победител в конкурса, а също забелязах, че на всички обсъждания, лекции и т.н. когато има поставен въпрос – той знае отговора, при това правилния отговор, при това с разбиране… и вече се бях отчаял, че знае всичко и няма да му привлека вниманието с нищо. Затова ме е яд, че така и не разказах за тази тема, а тя е една от любимите ми. Николай сега е в 12 клас, което означава, че догодина няма да участва, така че дори и догодина да ме поканят пак, дори и да включим темата – той най-вероятно няма да присаства на конкурса. Освен това съм убеден, че веднъж разпален интерес няма да остане да гори цяла година и да чака Webloz 11, за да го чуе от мен. Просто съм сигурен, че ще потърси информация по темата в най-близко бъдеще. А ако съм сгрешил с впечатлението си и е бил запознат с темата – плаша се, моите адмирации.

И така, приключихме, пак стояхме в ресторанта почти до 2 часа. Дремнахме, на другия ден станах в 7, но пропуснах екскурзията. Като виден фен на 100те Национални туристически обекта вече съм бил и в Свещари и на Демир Баба Теке. Уникални места – препоръчвам на всеки, който не е бил – да ги посети, както и другите обекти от проекта на 100 НТО. След награждаването се натоварих на колата и… кефа свърши. Силно се надявам догодина Тихомил да ни покани отново… сигурен съм, че ще бъде също толкова голямо удоволствие за мен да участвам в това мероприятие.

И накрая, ще се възползвам да поздравя всички участници, дори не само тези във финала – всички участници в конкурса, защото проектите бяха качествени, защото получих няколко приятни изненади, защото вече съм убеден, че светлината в дъното на тунела е слънцето, а не насреща идващият влак.

Второто място е за Димитър Вулджев и проекта му на Ruby on Rails
Третото място беше за Мирослав Петров от Тутракан и проекта за обучение по биология.

3 коментара »

Който не знае руски, най-добре да пропусне цялата тема. Скечовете включват и игра на думи, както и са силно свързани с руската народопсихология, така че може да не ви се сторят смешни.

Началото

Related линковете в Youtube са инструмент на Сатаната както банковите кредити и Facebook. Отваряш да видиш едно филмче, от там виждаш друго по темата, отваряш него и след малко забелязваш, че половината ти ден е минал в гледане на кратки клипчета.

Иначе

Голям фен съм на Галустян още от средата на 90^те, когато участваше в КВН и в отбора Утомлённые солнцем – един от най-добрите отбори в това предаване за всички времена. Попаднах на няколко клипа с него и други участници от КВН и оттам се започна едно гледане…

Последиците

Элтон Джон в два часа ночи

Целият скеч е игра на думи.

Кто хочет стать миллионнером

Опять двойка

Мерчандайзер

Секс-символ 21 века

Олигарх Леопольд II

Олигархът Леополд е забогатял от: Газо-нефте-метало-никелево-урано-рудо-угле-золото-платино-брилианто-елмазо-добывающее-продающее-покупающее-трансконтинентальное-промышлено-воздухо-рыбно-хлебо-булочное-гранитно-кремневое-нанотехнологическое-ядерное-бананово-плантационное-холдинговое-военно-информационное всеокеанорегулирующее-горновладеющее предприятие и Главно-енерго-упрямо-мясо-перерабатывающая-водородо-инструментално-строителная-трубопрокатно-оленеводческая-аквариумостроительная и иновационная российско-всемирная съро-колбасо-помидорная корпорация Леопольд и Ко

Декан

Киборги

Горното може да го оцени само човек, който е гледал филми с дублаж на Александр Ревва.

Маша и медведи

Гитлер

Следващите също са игра на думи, но могат да се разберат и без руски:

Terminator vs Cobra

Хвастунишки

У Лукоморья дуб зеленый

2 коментара »

…е основното изискване за получаване на категоризация от пет звезди за един хотел. Поне така изглежда. Посещаваш няколко по-луксозни хотела и обединяващият фактор виси на къдрав кабел близо до тоалетната чиния. В някои хотели ти оставят презервативи на нощното шкафче, в други ти оставят шоколадови бонбони на възглавницата, в трети ти оставят съд с ароматни сушени листа в банята, но едно е нещото, които присъства неизменно и навсякъде: телефон в тоалетната.

И всеки път, като видя телефона в тоалетната се питам, от къде произлиза тази необходимост? Защо се е наложило телефонът в тоалетната да бъде мерило за петата звезда? Дали наистина най-голямата нужда на хората, които най-често посещават подобни хотели, е да имат телефон докато са в тоалетната? Що за лукс внася това във всекидневието ти в хотела?

И след това изникват още въпроси. Защо не се въведат други стандарти? Други изисквания, които внасят не по-малко лукс и изисканост в един хотел? Защо ред безумия в един петзвезден хотел са толкова естествени, колкото и наличието на телефон в тоалетната?

За всичко това се питам, след престоя ми в няколко такива хотела, където ми се случиха неща повече от абсурдни. Неща, които са абсурдни в средностатистическо заведение, но някак си се оказват естествени в петзвездния хотел.

След едни от поредните избори проведохме семинар, на който се обсъдиха технологичните нововъведения, които сме използвали, какви са плюсовете и какви са минусите им, какви грешки са били допуснати и какво да се предприеме, за да се избегнат в бъдеще. Въпросният семинар се проведе в хотел „Двореца” във Велиндград – пет звезди, гигантски претенции.

Пристигам, настанявам се, хотелските врати са с чип карти вместо ключове – нищо ново. Дават ми чип картата и тъй като колегата, с когото ще бъда в една стая ще пристигне по-късно, казват ми, че неговата карта ще му я дадат когато пристигне, нищо повече, пък и звучи логично. Нали? Да, ама не, защото между другото ми спестяват една много важна подробност, че когато му дадат картата, това ще инвалидира моята карта. Аз отивам до басейна, връщам се мокър по една хавлия с картата в ръка, но стаята не се отключва. Отивам на рецепцията и там ми обясняват с най-невъзмутим тон, че да, когато е пристигнал колегата и са му дали неговата карта, моята е станала невалидна. Ами дайте ми сега една валидна тогава? Ако ви дадем нова карта, това ще направи невалидна картата на колегата ви! И какво се оказва, единственият вариант е двамата да си получим картите едновременно. Забога, това са карти за хотелски врати, не за изстрелване на балистични ракети. А защо не направят вратите да се отварят, само ако двамата заедно пъхнем картите? Освен това глупостта на софтуера в хотела може да се преодолее с повечко мисъл от задклавиатурните устройства, като просто издадат две карти едновременно и втората остане временно на рецепцията. Ама къде ти толкова акъл на рецепцията в пет звезден хотел?

Отиваме на гала вечеря в ресторанта на същия хотел „Двореца”, Велинград. Ресторантът оценен с пет звезди както хотела. До тук добре, вечерта започва обещаващо, чувам какво има в менюто – сьомги, хайвери, домашно приготвено прясно брюле, филе елена, истинско филирано прошуто, печени птици, дивеч, екзотични плодове. Човек на пръв поглед може наистина да си помисли, че ресторантът е много изискан. Както става ясно, по-късно, оберкелнерът има 25 години опит и е учил във френско училище по ресторантьорство.

Е хубаво, тогава в задачата се пита, защо в такъв ресторант, като поискаш чаша, онзи оберкелнер с 25^те години стаж, учил във френското ресторантьорско училище ти прави остра забележка, като ти държи едноминутна реч, че на масата има достатъчно празни чаши? Изобщо, какво дава право на персонала в подобен род заведение да прави забележки на клиентите, още повече да повишава тон? И това беше само върха на айсберга. Смятате ли, че е допустимо при сервиране да ти бутат облегалката на стола? Смятате ли, че е нормално при вдигането на пепелниците от масата от тях да се ръси пепел по масата, чиниите, чашите и главите на клиентите? Смятате ли, че е нормално бутилките да се носят хванати за гърлата между пръстите на ръката, като в квартална кръчма?

Всичко това е нормално в един петзвезден хотел, точно толкова нормално, колкото е нормално да има телефон в тоалетната. Нали?

Предишният семинар по случай успешното приключване на изборите се проведе в хотел „Аква” във Варна срещу централната ЖП гара. Хотелът е скромно оценен само с четири звезди, две от които вероятно са дадени за двете палми във фоайето – по една звезда за всяка. Иначе хотелът носи престижното звание на най-добър хотел присъдено от БХРА (това не е нецензурна дума, а абревиатура). Настаняваме се. Първо се оказва, че камериерките са с неизвестен чуждестранен произход и не знаят български, а английски почти толкова. Е добре – пестят от заплати за персонала. Топлата вода току дойде, току хване гората и я заняма. Навсякъде в хотела висят надписи, че за гостите на хотела има безплатен безжичен достъп до Интернет (което гледам, че и на сайта им го пише). Но костваше няколко часа и три служителки на рецепцията докато се доберем до паролата.

И накрая идва черешката на тортата – отиваме в ресторанта на хотела за гала вечерята. Оказва се, че поради високо ниво на организация от наша страна, сме пропуснали да предупредим, че в групата има няколко човека вегетарианци. Естествено предвиденото меню е както следва – мощни стекове, мешана скара, луканка… Нищо, казваме си, ще поръчаме сега три четири вегетариански менюта. Да, ама не! Оказва се, че ресторантът на четири звезден хотел нямал кухня. Храната се доставяла по предварителна заявка от кетърингова фирма. Т.е. и да искаме – нито могат да приготвят нещо друго в този “ресторант”, нито можем да поръчаме доставка на други неща, защото кетъринговата фирма работела само с предварителна поръчка, едва ли не три дни по-рано. И дори някак да преживеем липсата на кухня като цяло, това не оправдава, че освен печените меса, всичката храна беше суха. Ако искам да ям сандвичи, ще отида в евтино заведение за бързо хранене, а не в ресторанта на четири звезден хотел. Земелчетата, които сервираха, можеше да убият човек или да напукат гранитогрес, ако паднат от масата.

Лятото тази година фирмата организира тридневен тимбилдинг за сплотяване между екипите от различните отдели. Мероприятието се проведе в хотел „Перун”, Банско. Отново четири звезди. Същият онзи хотел „Перун”, в който се организират и някои от ешмедеметата на кабинета Станишев и тройната коалиция. Пристигаме – архитектура в стил мутро барок. Хубаво, категоризацията не се дава за архитектурните качества на сградата. Влизаме – на рецепцията се образува мощна тапа, а горе споменатата архитектура допринася, като е предвидила рецепцията да е в един тесен коридор – сякаш винаги гостите по естествен начин ще пристигат на равни порции. На рецепцията пълна лудница – никой не знае кой, кой е и къде да бъде настанен. Искат ми личната карта да я оставя на рецепцията – отказах, едва ли не ще ме изгонят. Накрая дадоха катите за вратите. Стаята – нищо особено, като изключим телефона до тоалетната разбира се. Ако не знам къде съм, ще кажа три звезди, едната подарена. Стаите направени с една стърчаща навън конструкция от алуминиева дограма. Чупката между стъклата уплътнена със санитарен силикон. Топлоефективност на помещенията = 0. Отопление – един алуминиев воден радиатор с четири ребра. Радиаторът предвидливо разположен във въпросната конструкция, която по хитър начин се отделя от стаята с дебели завеси. Сиреч, зимно време греем повече природата, отколкото стаята.

Занасяме се в ресторанта – явно слабото място на всеки хотел с висока категоризация. Вечерята е на блок маса – чудесно, който каквото иска и колкото иска, това и толкова си взима. Е да, ама на блок масата нищо не е надписано. Тук не говорим за елементарното изискване в такъв ресторант лютите храни да бъдат изрично обозначени като люти. А не е като да липсва люто, при това на най-неочаквани места, като например люто сирене, което не е червено на цвят! Имам предвид, че дори панираното нещо не е обозначено какво е. Ходи познай какво се крие под златистата коричка на панировката – всичките изглеждат еднакво. Оказва се, че в едната тава са панаирни зеленчуци, а в другата тава – панирани меса. А хората, които не ядат месо какво да правят? Да звъннат на врачка ли? Питаме оберкелнера, трудно ли е да се надпишат? А оня киек, вместо да направи нещо по въпроса, взе да ми сочи тавите с пръст и да ми изрежда 20 и отгоре ястия, като че ще ги запомня и все едно съм единствения в заведението, когото го интересува. Питам го, не може ли да се напише това? Резултатът – донесоха ми на масата хвърчащ лист А4, от едната страна приниран списък с ястията. Хууу, а аз как да позная от тоя списък кое, кое в тавите е? Примерно как да позная под онази панировка зеленчук ли е или месо? Такова нещо, като да ти отнесат чинията, въпреки, че си оставил приборите на масата, подпряни на ръба на чинията – за нищо го нямат. Минава сервитьорът, вдига приборите, мята ги в чинията и отнася всичко. И ако за всичко дотук може да се намери някакво оправдание, то за мухлясалия хляб на блок масата, просто няма никакво оправнадие.

Понеже тоя умник – оберкелнера, очевидно, ни приема, ни предава, не мога да провеждам просветителска кампания, реших да се гавря с тия от рецепцията. Слизам и ги питам дали имат принтер. Имат. Питам ги може ли при необходимост този принтер да бъде използван? Те, очаквайки, че аз не съм в хотела за СПА, а по служебна линия, сигурно искам да го ползвам и предусещайки, че ще ми го пробутат да го ползвам срещу заплащане, веднага заявиха, че естествено, че може да се използва. А тогава може ли ония идиоти, в ресторанта горе, утре да имат напечатани табелки, в коя тава, какво има на блок масата? Гледат ме с могъщо недоумение. Ама проблем ли има – обяснявам аз подробно какъв е проблема и тая патица на рецепцията ми заявява, че не мога да я замесвам – това си било между мен и ресторанта. Сякаш се оплаквам, че имам проблем в някой ресторант в друг град.

Понеже хотелът е СПА, реших да се възползвам от СПАто, вместо да СПЯ в стаята. Исках масаж. Имало отделна рецепция на СПА центъра – от там щели да ми разяснят всичко. Да, ама аз за три дни на тая рецепция жива душа не видях. Единия път чаках час и половина на тая рецепция. Басейнът – под всякаква критика, аз като неплуващ, дори не влязох, но колеги, които влизаха се оплакаха от гъбички по-късно. Реших да пробвам сауната и парната баня – и как? Персоналът е тотално неоткриваем, а системите се активират от тайни пултове без надписи на бутоните и монтирани на най-неочаквани места. Единственото, което можеше да се ползва просто така, беше един импровизиран фитнес център с три уреда за домашно ползване, като два от тях бяха вече счупени частично.

Февруари месец 2008, след като 10 дни карахме ски на Пампорово, от компанията решихме да отидем на СПА, да поразпуснат мускулите след голямото натоварване. Решихме да отидем в СПА хотел „Орфей” в Девин, което е на около 40 км. от Смолян. За да не стане някой сакатлък, специално звъним по телефона и питаме, дали хотелът и СПА центърът са отворени? Всичко работело. Качваме се на буса и 9 човека пътуваме 40 километра посред зима в планината. Пристигаме, една овца ми се хили на рецепцията на СПА центъра, ами то всичко работи, ама ние нямаме изпрани кърпи. Нормалните хора, като отиват на СПА в хотел с много звезди и още повече претенции, не си носят кърпи от вкъщи. Такова нещо като магазин за хавлии – забрави. Е толкова път сме били, няма зян да ходим, хеле раздадоха ни по едно пешкирче, формат – кърпа за лице, да си бършеш с него цялото тяло, да ходиш на сауна и след това да се къпеш и всичко с тая носна кърпичка. Влизаме в съблекалнята, събличаме се, нахлузваме по един бански и с пешкирчетата на рамо потегляме към басейните. Върви се пеша през близо 100 метра коридори, докато се стигне до заветното място. На сред зимата, тия остъклени коридори изобщо не се отопляват – естествено, това е луксозен хотел, кой ще ти отоплява. Накисваме се във водата, не е студена, но определено и топла не може да бъде наречена. От дума на дума, от други хора в басейна разбираме, че имаме голям късмет – днес е събота и има много посетители в СПА центъра (много = 10 човека, поради което вече няма изпрани кърпи) и затова са затоплили водата в басейните. Хората били отседнали в хотела за седмица и до петък включително водата била студена дори в минералния басейн, в който водата е естествено топла, тя не се подгрява – извира с тази температура!

В Девин не сме отсядали в самия хотел, но съм готов да се обзаложа, че има телефони в тоалетните.

В началото на юни месец, в курортния комплекс Албена за поредна година се проведе международният медиен фестивал, на който имах удоволствието или не, да присъствам за поредна година. Кой ме би през ръцете да се настанявам в хотел “Добруджа”? Излъгах се от факта, че този хотел едно време беше пет звезди, сега е четири (току що виждам, че вече е три), но цената му е по-ниска от нощувките в три звезден хотел. “Добруджа” е един от последните не реновирани хотели в курорта. Ами какво да кажа – яко соц! Могъщи месингови и чугунени конструкции във фоайетата, две еднакви плочки нямаше в банята, но пък и телефон нямаше. Душът беше счупен и нямаше къде да се закачи слушалката. Е, поне нямаше телефони в тоалетната. Тапетите по стените бяха пропити с миризмата на стотиците отседнали в стаята, а мебелите няколко пъти са достигали състояние на полуразпад. Старата алуминиева дограма едвам се отваря. В ресторанта картинката не е много по-розова – персоналът те гледа, все едно храната, която ядеш си я откраднал. Един час преди края на закуската спират да сервират каквото и да било на блок масата, като по този начин след половин час не е останало нищо. На рецепцията за първи път чуваха, че в курорта се провежда международен фестивал. Нататък перипетиите продължават повече в посока организация на фестивала, така че ще ги спестя.

Оказва се, че имало места, където телефонът в тоалетната бил последният фактор за получаване на категоризацията.

Миналото лято ходих една командировка до Бургас за два дни. Спахме в хотел “Мираж” на братя Диневи. Мястото е оценено само с четири звезди, но бих им дал и повече. Хотелчето представлява нещо като небостъргач. Стаите бяха направени доста добре, изключително удобно легло. Прозорците не се отварят (което е нормално за всеки небостъргач), а сградата има централен климатик, който работеше повече от добре. Този климатик освен всичко останало поддържа вътре налягане малко по-високо от атмосферното, като по този начин от сградата само излиза въздух, а всичкият влизащ въздух минава през филтъра на климатика. Това спестява страшно много от почистването на прах, защото просто прах няма. Е, закуската в ресторанта не беше от най-разнообразните, пък и тостерът не работеше и изобщо… явно ресторантите винаги са слабите места. Но като цяло беше много на ниво.

А вчера и днес бях на един семинар в Кемпински хотел Гранд арена, Банско. Първоначално подходих много скептично. Очаквах поредния хотел с много звезди и голямо самочувствие без никакво покритие. За мое голямо учудване стана точно обратното – хотелът е на изключително ниво. Като се започне с приятната архитектура, уютния интериор с много нелакирана дървесина, която е характерна за родопския край и се стигне до отношението на обслужващия персонал. Всички от рецепция, през ресторанти и пикола, до камериерки говореха поне английски. Във фоайето те посреща консиерж, който се грижи за всичко. Стаята – голяма, мебелите – удобни, оборудването – пълно, банята – фамозна. Естествено с телефон до тоалетната, то се знае. Навсякъде беше безупречно чисто, дори в общите тоалетни. Даже се заврях в една от стаичките на камериерките, където традиционно е пълен бардак – беше по-чисто от болница. Посрещането на рецепцията беше безупречно. Питаха ме, дали имам нещо против да ми снимат личната карта, като подчертаха, че не е задължително. Всички карти за вратите бяха предварително подготвени и 50 човека се настанихме за по-малко от 10 минути.

Очаквах проблеми в ресторанта, но не би. Персоналът беше очевидно подбран специално за целта. Сервитьорите бяха с бели кадифени ръкавици. По приборите дори нямаше отпечатъци от пръсти. Разнообразието на храната отговаряше напълно на очакванията ми за подобен ресторант. Келнерите питаха за всичко и нищо не пипаха по масата без разрешение. Една бутилчица от 200 мл. безалкофолно да носи – носи се върху поднос и се показва на клиента преди да се налее. Е, храната не беше от най-вкусната, но вкусът е въпрос на вкус, така да се каже.

Единствената причина поради която и хрумна, че може да ми е необходим телефон в тоалетната е, ако се подхлъзна на мокър под, падна и си разбия главата – да мога да звънна лесно на рецепцията да дойдат. Е да, ама в повечето бани, включително и в тази, има специално SOS канапче, които служи именно затова. Така че тоя телефон в тоалетната не подлежи на обяснение.

Оказва се, че имало места, където телефонът в тоалетната бил последният фактор за получаване на категоризацията.

2 коментара »