Сега остава да оправят и ъгълчето, за което се дърпа станиолът, за да се отвори кофичката и ще бъдат №1.

Сега, след „събитието” чета какво се коментира из Интернет, по блогове, по сайтове и по други места. Чета с любопитство – какво мислят реално хората за този фестивал. Аз лично всяка година отивам с надежда, а се връщам с разочарование. А тази година отидох с надежда и с Надежда (колега от МФ)… и пак се връщам не особено впечатлен от фестивала. Гледам, че някои хора в Интернет пространството описват организацията като много добра, цитирам: „Организацията обаче е на много високо ниво” или пък, че курортът Албена бил място, където човек би отишъл да почива, или пък, че партитата били организирани на ниво и с добър кетъринг.

Е, дано не разбия нечии детски мечти. Аз не отивам на фестивала за първи път, посещавам го от далечната 2002 г, когато с АРА се провеждаха по едно и също време и на едно и също място. Бих казал, че организацията потъва с всяка изминала година и нещата вървят от трън, та към глог. Курортът Албена беше хубаво място за почивка. Беше някога. Ако на някого му харесва този курорт – не мога да си представя къде е почивал досега. Линчувайте ме, ако искате, но аз не се сещам за добър курорт по българското Черноморие, още по-малко асоциирам израза „добър курорт” с Албена.

Е да, наистина, сравнено с бетоновите възли и бункерите на четири ката под пътя и още два над пътя и пълната липса на каквато и да било инфраструктура по южните части на Черноморието, Албена е по-добре. Макар че повечето хотели яко лъхат на соц-реализъм. Особено тези, които все още не са реновирани са пълна скръб. Тежки месингови конструкции във фоайетата, мокет, велурен или ленен тапет по стените, немски асансьори, надживели създателите си, варови замазки с жълт латекс отгоре, очукани дървени мебели, освежени преди години с блажна боя отгоре. По улиците – руски ученически групи и немски баби и дядовци по хавлии, топлят гънки като змии, киснат си краката за лек в балнеосанаториума. Но дори и ремонтираните хотели не мога да нарека хубаво място за почивка, защото съм виждал и по-добри на по-прилични цени.

Курорт, в който в полунощ, ако огладнееш, няма какво да ядеш – не ми го хвали. След 23 часа няма работещо заведение, ако не броим дискотека Цар, където има пица и хамбургери, но се влиза с билет! В 18 часа, на крайбрежната улица ни обясниха, че дюнери ще има чак утре, вечер не се харчели много и гледали да ги шитнат до обяд. Яко нагъвахме палачинки със сирене и кашкавал (и предни години сме яли при същата лелка) и салатки от полу-умрели зеленчуци. Курорт, в който бирата и шоколадът в магазина са на същата цена, като от мини бара в хотела – също не ми го хвали.

Нямам против високите цени в заведенията, но ако съответстват на някакъв клас обслужване. Не може в заведение, в което 300 грамовата пица започва от 12 лв, да ти сервират върху гланцирана хартия с рекламни послания, все едно си в заведение за бързо хранене, приборите да ти ги носят с намотана салфетка около тях, персоналът да не прави разлика между Шардоне и Траминер, да ти обясняват, че пестото е печена филийка с чеснов сос и единствената бира, която се предлага да е наливно Пиринско. Не може три заведения едно до друго, да се състезават, на кого музиката му е по-силна за сметка на посетителите и минувачите. Не мисля, че като надупиш уредбата по-силно, ще дойдат повече клиенти, това да не са нощни пеперуди на лампа? Или пчели на мед? Или мухи на лайно?

Стига за курорта и environment-а. Организацията. Всичко започна прекрасно – от София тръгнахме с над 2 часа закъснение. Пристигнахме малко след полунощ на 3 юни. От пет резервации – едната липсваше, което го очаквах, затова си носех всички възможни документи: ваучери, разпечатки от резервационни системи, копие от фактурата. Настанихме се. Бях гладен. Задоволих се с единствения шоколад от мини бара. Останах си гладен. Имаше и ядки, но ги пропуснах.

На другия ден – 4 юни, отиваме под строй да си вземем акредитациите. От десет години фестивалът се провежда в „Балона” – закрит тенис корт до хотел Добруджа. Бодро се насочвам към балона, да, ама не. Балонът е затворен, запечатан с бяла хартийка с печат. Отстрани се търкалят топки сено като в уестърн – с две думи, няма вид на място, където предстоят пет дни фестивал. Или е рано, 10:00 сутринта, или не е това мястото. Понеже на закуска видях човек с бадж от акредитациите – явно не е рано, значи не е това мястото. Табела – нанайци. Връщаме се в хотела, питаме на рецепцията. Изобщо нямат представа, че има фестивал в Албена по това време – туш. Звъня по GSM, дават ми номерата на организаторите на фестивала. Въртя софийски номер – 5 сигнала никой. Въртя GSM номер – 5 сигнала никой. Що ли не се учудвам? Куца работа! Виждаме табела, да сочи към културния дом, в който се помещава пиано бар – интересна метаморфоза. На фасадата плакати, реклама на фестивала, страшна работа, отпред една възрастна жена полива цветята: „Извинете, тук ли се провежда фестивалът Mediamixx?”. Какъв фестивал? Иде ми да намеря нещо тежко, евтино и държавно, да си разбия главата. Засичам с периферното зрение човек, който аха ще отпраши с кола, но на врата му виси бадж, тичам и го питам. Оказва се, че тази година мероприятието било преместено във вариетето. Ясно – много удачно, предвид че вариетето е възможно най-отдалеченото място в курорта. Отиваме – както винаги пълна суматоха. Имаш предварително попълнени данни, но никой нищо не знае. Снимат те в единия край на щанда с web камера и ти казват един номер, дето си го помниш сам. Редиш се на втора опашка, казваш си номера. Да, ама не е тоя номер! Търсят те по снимка в папка с още 100 други. След 30 минути получаваш бадж. А фактурите? Фактурите на трето „гише”, там счетоводител с големи очила ги търси в дебели класьори още 10 минути, сякаш щеше да е проблем да ги печатат на момента? Така или иначе фактурите нямаха нито подписи, нито печати. Питам ги, като преместихте мястото на провеждане, трудно ли беше долу, на балона, да сложите един лист, да не е на принтер, с химикал написано: Mediamixx се провежда във вариетето. Отговарят ми: „Виж, как никой не се е сетил”. Ми на, де, нали ви подсещам – до края на фестивала нищо не пишеше на балона.

О чудо – след около час патаклама – вече сме събрали необходимото. Да надникнем най-накрая и в изложбената зала. Тя, за разлика от предни години, е с висимо по-малка площ и се намира под земята, т.е. няма естествена светлина в помещението – изключително удачно хрумване. За сравнение, ще кажа, че балонът беше покрит с полупрозрачен полимерен материал и беше изключително слънчево място през деня, а площта вътре е колкото два тенис корта. Хубаво – така са преценили, майната му. Слизаме по витата стълба – долу все едно е гръмнала бомба. Жив човек няма, щандовете още се сглобяват, половината са празни, а вече минава обяд. Джан-джун, от VivaTel ми подариха дефектен mousepad, някакви евтини рекламни материали, по щандовете пълни темерути – никой не те поглежда в очите, сякаш си там, да ги накажеш, всички бодат мокета с носове. Атмосферата е притихнала, почти никой не говори. Направо сюжет от Хичкок.

Понеже си забравих графика на презентациите на web сайтове в София, попитах на гишетата, където дават акредитациите, дали нямат копие. Ау, то било поверителна информация. Мърдам две крачки назад – той бил залепен на щанда отстрани. Питам ги – нали беше строго секретно. А-а-а-а, ама вие за наденицата ли питате? Ами нямаме копие.

Заприказвах се с хора от уеб асоциацията. Похвалиха ми се, че тази година са постигнали небивал успех на преговорите с организаторите на фестивала и били уредени изключително изгодни условия. Не знам точно какви, предполагам, че например това, че щандът на асоциацията липсва в картата на изложбената зала и е разположен под стълбището и до тоалетните. Ако това е било изгодна сделка, представям си какво трябва за да имаш щанд на нормално място. Оказа се, че на този щанд има разпечатан графика на представянията, който издирвах близо половин час.

Разходихме се, към 14 часа отидохме за презентациите на сайтовете. В залата има двама от журито и двама от „организаторите”. Някакъв лаптоп с неизяснен статут, с някакви браузъри с неизяснен статут и достъп до Интернет със съмнително качество. На sound картата липсва драйвър естествено. Аз предвидливо си копирах презентацията върху тоя лаптоп, за да не губя време, като ми дойде реда. После се насъбраха хора и започнаха презентациите. Щях да изпопадам под масата. Пак търсих нещо тежко, евтино и държавно, да си счупя главата. Наизлизаха някакви странни хора, които не че нямаха презентаторски опит, те пред хора не бяха излизали през живота си. Ъ-ъ-ъ-каха през цялото време, а половината презентации протекоха при яко спечена обстановка в стил: „Ами ето го нашия сайт, ние много си го харесваме, както виждате, ето тук, има меню, а като кликнеш на линка, се зареждат и други страници…” Имаше и още по-добри бисери, като например двете жени, които, макар и със закъснение, представиха сайта на НБУ. Та те изобщо не знаеха за какво става дума, нито в сайта, нито на фестивала. Излезе някакво момче, явно студент в НБУ, да си даде факултетния номер, да могат да покажат системата за студенти. Аз тактично си замълчах, че имам и преподавателски номер, да им покажа и системата за преподаватели. Също и една добре облечена дама, вероятно съпруга на Юлиан Тахов, която представи сайта на интериорния дизайнер, като сайт, направен от сина на техен роднина, който го направил много готин и тя лично му се кефи много, сравни го със сайта на Версаче, който бил по-зле. Жената беше изключително ентусиазирана и се извини няколко пъти, че нищо не разбира от сайтове. Мани другото, ами сайтът си беше готин. А в последствие видях, че на сайта пише, че е правен от Netage, пък не знам момчето кое е било. Аз не си падам по такъв кичозен дизайн, какъвто прави Тахов, но това не ми пречи да ми хареса сайтът, макар и чисто визуално. Освен това имаше много добре направен презентационен клип. Разбира се, имаше сайтове, които изобщо не тръгнаха, други пък тръгнаха, но без звук. Единственият презентатор, който ми направи добро впечатление, беше презентаторът от Дарик, който друго ако не, поне можеше да говори пред публика. За съжаление Дарик ни бяха основен конкурент и ни отмъкнаха първото място в категорията, но това е друга тема.

Вечерта парти за откриване на фестивала в дискотека Цар. Тази дупка, до миналата година се наричаше „Горски Цар” и представляваше дъсчена барака на два етажа с евтин басов саунд. Сега е преобразена в кичозно клубно заведение с масички тип варел и сепарета, като са направили вътре четири бара в различни краища на дансинга. Също са сложили прилична вентилация и по-качествено озвучаване и осветление. Отвън са остригали храстите, сложили са плочки, от тия с дупките с трева, по които не може да се ходи с токчета, монтирали са по земята едни LED лампички тип „Гъбка”, които, въпреки, че светеха, бяха основен препъни камък. Лично видях как дузина хора пострадаха тежко още първата вечер, а после разбрах, че имало и тежки случаи на счупени крака, порезни рани и т.н. Аз лично си одрасках обувките три пъти, но слава богу, още не съм инвалид от тях. Кетъринга се изчерпваше с прилично разнообразие от алкохолни напитки, в моята област – водката, само Абсолют, натурален, цитрон и с ванилия. Е това е избор. Безалкохолни – йок, мезелъци (луканка, сиреч) – йок. Мокрият бар е един за цялото заведение на маса метър на пет – крайно недостатъчно. Няколко човека дръпнаха по една реч на сцената на английски, като говореха с ужасен френско-негърски акцент, като от анимационните филми, но завалено. Като капак на всичко, токът спря три пъти, още преди да са започнали с речите.

На другия ден трябваше да има награждаване. Отиваме, заемаме позиция в залата и сядаме да стискаме палци. То със стискане на палци не става тая работа, трябва и акъл, както и суха пара, но. Церемонията започва с половин часово закъснение. През тоя половин час, тепърва се монтира лаптоп и озвучителна техника. Тон режисьорът се опита да избие рибата и присъстващите с мощен брум от колоните. Организацията на цялото мероприятие протича в стил мама, татко и аз. Първо награждават креативни медии. Всичко се води отново на умопомрачаващ английски. Приветстват председателя на международното жури – някакъв възрастен турчин – Зюхтю Седзер, който говори на нещо като английски над 20 минути, като вероятно разказа два вица докато си държеше речта. Беше сюрреалистично, защото говореше относително тихо и на два пъти избухваше в доста бурен смях, като беше единственият в залата с правостоящи, който се смееше. Явно на организаторите им беше неудобно да му отнемат думата. Изтърпяхме го. Раздадоха наградите, съобщиха, че с това приключва церемонията, угасиха прожекторите, събраха камерите и духнаха. Ами уеба? Уеба да го уеба. Излезе Борил, председателя на немеждународното жури за web и съобщи, че няма страшно, награди ще има, но ще продължим след кратка кафе пауза.

Награждаването протече в странна обстановка, доста тихо, нямаше спорове. Не съм убеден, че награди получиха най-добрите и не визирам категорията, в която имахме номинация. Въпреки това е напредък, че за първи път се публикуват всички оценки на сайтовете в Интернет. За всеки член от журито, по всеки от трите критерия, за всеки сайт – каква оценка е дадена. Разбира се оценките са супер субективни и няма как иначе. Самият факт, че различни членове от журито са дали на един и същ критерий, за един и същ сайт възможно най-ниска и възможно най-висока оценка, идва да посочи, че има нещо куцо в оценяването. Категориите също не бяха много добре замислени и нямаше комисия, която да следи, дали сайтовете са в правилните категории, а предишни години е имало такава – знам, защото съм бил член на такава комисия през 2006 г. И въпреки това напредък има. От три години повтарям в уеб асоциацията, че оценките на журито трябва да се публикуват, иначе най-малкото изглежда съмнително. Доводите, че така всеки член на журито трябвало да заеме един вид лична позиция и да си аргументира оценката звучат меко казано абсурдно. Ако някой от журито не може да се аргументира за оценките, които е дал или се притеснява или срамува от оценяването, което е провел, вероятно трябва сериозно да се помисли, дали такъв човек има място в журито изобщо. Иначе, бях приятно изненадан, че сме получили най-висока оценка от човек, когото дори не познавам, за съжаление пропуснах и да се запозная, но никога не е късно. За първи път имам усещането, че на конкурса е имало някакво журиране, а не командно-административна система за раздаване на наградите по финансови показатели. Макар и да смятам, че оценките са субективни, поне има доза прозрачност в организацията. Както разбрах от коментари по-късно, основна причина да не ни харесват е принципното отношение на хората към държавата и държавните структури. На такива хора ще кажа, че по такива места работят не по-лоши специалисти, които си обичат работата не по-малко от останалите и които изживяват проектите си, така както и в частните фирми. И тези хора често полагат не по-малко усилия и се радват не по-малко на наградите след конкурса. Макар че на нагласени награди – какво да им се радваш.

Втората вечер, пак в дискотека Цар, се проведе парти с названието „Lux Beach Party”, не е ясно дали се превежда като „Луксозно парти на плажа”, защото очевидно дискотеката е далеч от плажа, или „Парти с луксозни кучки” защото беше пълно. Партито е спонсорирано от Томоу и Вазилеу груп (или поне така грешно бяха изписани Томов и Василев), които вероятно имат общо с фирма МетаТрон – вносител на окачени тавани, фасади и метални конструкции, защото тази фирма беше доста силно представена с рекламни послания на това парти. Не е ясно каква е връзката между медиите и окачените тавани и фасади, но вероятно е финансова. Аз го нарекох партито на мутрите. Защото на това парти повечето посетители бяха коренно различни от посетителите на фестивала като цяло и от посетителите, които срещнах на другите партита. Повечето хора изобщо нямаха вид на хора от бранша. Нямаха вид на хора от какъвто и да е бранш. Бяха в стил: „Виж ми джапанките Армани и дебелите ланци около дебелия врат” и „Сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам”. На това парти направиха нещо недалновидно – раздаваха безплатни пури на гостите. Ако при нормални условия в едно заведение пури палят едновременно 5% от посетителите, то тук 5% от посетителите не бяха запалили. Подозирам, че имаше хора, които дори не пушат, но бяха с пура в ръка – нали е Lux парти, трябва всички да сме гъзари. В крайна сметка това обезсили вентилационната система в дискотеката и димната завеса стана прилична. А след като DJ-я пусна и машината за пушек, кой го би през ръцете, димната завеса стана неприлична.

На следващия ден не видях нищо интересно през целия ден. Вечерта – парти на TV2. Надявах се да видя професора Вучков, а видях Нед, пълно скръб за пореден път. Скучно парти, но с много народ. Придвижих се към Ганвието, където беше партито на уеб асоциацията. До полунощ почти нямаше хора. Полафих си с някои представители на асоциацията и с някои от членовете на журито. Обсъдихме сайтовете, представянията, световната политика и прогнозата за времето. Пуснаха едни фойерверки и аз се прибрах.

Гала вечерята тази година е преправена на гала вечер. Казиното е прекръстено на театър, а церемонията беше абсурдна както винаги. Водещите от TV2 – световно известни със своята безизвестност, ръсеха евтини лафове написани от бездарни сценаристи, а никой от публиката не се смееше. Наградите за пореден път бяха раздадени по възможно най-наглия начин. Дори нямаше завоалираност. „А сега ще връчим гранд при на основния спонсор на събитието”, „А сега ще връчим гранд при на главния медиен партньор”, „А сега ще връчим гранд при на фирмата на преседателя на уеб асоциацията”. Да не коментираме, че по една случайност сайтът на главния медиен партньор се оказа че е правен от същата тая фирма с награда, която също толкова случайно е правила и SMS гласуването, което беше пълна пародия. Аз не твърдя, че има нещо нагласено. Аз предлагам формула, в която пише 2 + 2. Вие можете да си сметнете резултата сами.

След церемонията по награждаването имаше организирано нещо като коктейл. Най-доброто място за него беше стълбището пред казиното, което винаги е било театър, но винаги е наричано казино, а сега го прекръстили най-накрая на театър. Съгласете се, че по-подходящо място от стълбище не съществува за да се опъне една шведска маса и хората да се катерят нагоре надолу. За сметка на food бара, алкохола беше разредено и кисело бяло вино, което на фона на предните вечери беше като свещ на дневна светлина. После имаше прощално парти, отново в Цар.

Хора, нека наричаме нещата с истинските им имена. Когато една организация куца – тя очевидно куца. Когато един хотел е соц, той просто е соц. Когато един курорт е мизерия, той просто е мизерия. И това, че този курорт е по-добре от други мизерии не го прави добър, а го прави по-малко мизерен. Това, че този фестивал е по-организиран от други мероприятия, но го прави добър, а го прави само по-малко лош от другите.

Въпреки това смятам догодина отново да отида. Пак ще отида с надежда, пък да видим. Тази година полупроводници, догодина цял фестивал.

В конкретния случай правят впечатление цветовете, предимно в червената гама ­ от ултравиолетово до инфрачервено. Тази гама активизира, възбужда, мобилизира, провокира агресия, за разлика от други гами, които успокояват или подтискат.

За справка и за който не е учил в час по физика в училище, ултравиолетовото е в единия край на видимия спектър, докато инфрачервения е в другия. Т.е. между ултравиолетовото и инфрачервеното се намират абсолютно всички цветове, които човешкото око може да възприеме.

Как да вярваме на “компетентното” мнение на човек, който не знае за какво всъщност говори? И дали психоложката има изобщо някаква представа как въздействат цветовете, след като не може да различи студен от топъл цвят? Явно като психолог, не е любител на точните науки и не е внимавала много в час по физика. И ако не се сеша, че на ултравиолетовата светлина й казват още черна светлина или студена светлина, а с инфрачервени лампи се правят нагревки, можеше поне цветовете на дъгата, да запомни как са подредени: червено, оранжево, жълто, зелено, светло синьо, тъмно синьо, лилаво.

Не занм за вас, но цветовете аз ги знам, без да ги търся в Интернет или в книга?

Първо, че проблемите с опашките не е разрешен. Хората продължават да си чакат. Това, че имам номерче на практика с нищо не ми помага, защото не знам и още повече, няма как да разбера, кога ще му дойде реда на този номер. Т.е. като изключим това, че няма да се блъскам на опашката, а ще седна на столче и ще гледам филми с “ужасни” кадри от катастрофи – нищо друго не е разрешено.

Няма начин да разбереш нито кой номер се обслужва в момента (през Интернет, през SMS), нито актовете до коя дата са обработени. В сайта на КАТ, на началната страница, е публикувана друга изключително полезна информация, като например кой е бил полицай на годината през 2000, 2001 и 2002 година, както и статистика за броя на пътнотранспортните произшествия… от 2005 г. Иначе пише, че сайтът е обновен вчера.

Аз примерно си го представям следните полезни реализации, които могат да бъдат направени почти без никакви инвестиции:

• На сайта на КАТ да се публикува информация за датата на последния обработен акт (което е по-евтино от печатането на няколко листа, които се лепят по прозорците);
• В Интернет да може да се види до кой номер са стигнали и с какво темпо се обслужват клиентите;
• Да се публикуват графики със статистика за времето за обслужване на един клиент на гишетата;
• Да се направи една система, която на база средното време за обслужване от предходни периоди да изчислява приблизително по кое време ще дойде реда на посочен номер;
• Възможност да се взима номер за опашката не само от гишетата, но и чрез SMS от разстояние
• Като имаш номер получен през SMS, можеш да получиш едно уведомяващо съобщение, че на твоя номер му идва ред след Х номера, което е приблизително след 30 мин. като по този начин можеш да се отдалечиш от сградата на КАТ;

Обслужване на едно гише – дрън, дрън. Ако искам наказателно постановление, отивам на едно гише, ако искам книжка – на друго. Това не е обслужване на едно гише. Служителите на гишетата, понеже работели пред екран, имат 15 мин почивка на всеки 1 работен час. Но това не означава, че в тази почивка не трябва да работят! Това е почивка заради работата пред екран и по време на почивката трябва да работят, но не пред екран. Иначе всичко това е криворазбрано и те си ходят да пушат, да си приказват, да се корумпират, докато получават мизерните си заплати от данъкоплатеца.

Тази практика, както и промиването на мозъци от телевизионния екран очевидно не работят. Освен всичко останало – лошото обслужване в КАТ води и до засилване на корупцията. Като те спрат в нарушение и ти кажат – ще ти напиша един акт, да чакаш три дни на опашка да си вземеш талона… е как да не търси човек друг път за разрешаване на спора.

Трафик камерите в София също са една интересна тема. В Лондон например, ако някой направи нарушение пред камерата и там има полицай, който не го глоби намясто, освен глоба за нарушителя има глоба и за полицая, за това, че не си е свършил работата. Освен това, при задържане на нарушител автоматично се изпраща информация до централата и ако този поличай няма копие от съставения акт – пак го глобяват. А у нас щели да им забранят да носят пари в брой – не повече от 10 лв. на монети. Аз от одавна чакам полицаите да се оборудват с POS терминали, за да могат и хората да не носят пари в брой…

Но имам пресен случай. От два месеца насам сградата на Министерство на икономиката, която е срещу моя офис, се санира. Сменят дограма, правят външна топло и хидро изолация, боядисват… Изобщо кипи безсмислен труд. Защо безсмислен? Ще попитате. Защото 90% от дейностите, които се вършат, са в абсолютно недопустими условия и всичко ще се разпадне до пролетта.

1. Поставиха PVC дограма с евтин, мек и некачествен български профил, което е недопустимо за обществена сграда, в която износването на материалите е в пъти по-високо от домашните условия. Прозорците може и да издържат, но вратите ще увиснат 1 месец след пускането на сграната.

2. Правят външната изолация без да се спазват никакви технически спецификации. На първо място за температура и влажност. Работата върви от началото на ноември, знаете какви бяха температурите през ноемри, знаете колко дъжд и сняг падна. Стените са мокри и студени и е пълен абсурд да се работи при такива условия. (Какво ли се учудвам преди 5 години видях да наливат асфалт върху лед).

След това, поставят по 3 дюбела на плоча при това в краищата, а отдолу я лепят с лепилото само в четирите ъгъла. На пролет като ги напече слънце, всичко ще опада като зрели плодове.

Отгоре слагат мазилка с армираща мрежа. Ролята на армиращата мрежа е да държи мазилката да не се отлепи от стената. И това става, като мазилката се слепне с армиращата мрежа, а мрежата е закрепена за стената. И това става със специални кабърчета, с които предварително мрежата се закрепя за изолационния материал и чак след това се нанася мазилката. Няма такова нещо, тук самата мазилка е материалът, който държи мрежата закрепена за стената. Това е по-лошо отколкото изобщо да няма мрежа, защото така ако някъде се отлепи мазилката от стената, тъй като тя е свързана чрез армиращата мрежа с останалата част, ще падне всичката мазилка, а не само там, където се е отлепила. Явно икономията от 1 кашон кабърчета е голям келепир.

Накрая се нанася фасадна боя. На снимката много не личи, но явно слоевете боя са неравномерни като дебелина, а също така е явно и че оцветяването на фасадната боя не е еднакво и на места е по-светло, а на други е по-тъмно.

3. Преди ремонта отпушваха някакви канали. Изсипаха се три камиона тип “Лайнарка” с Putzmeister-ски помпи и омазаха всичко. Цялата улица стана на гъз, т.е. в лайна. Викам си, тия като свършат, ще почистят… цъ, тръгнаха си и заебаха всичко, на другия ден стегна (замръзна)… обаче камионите се върнаха. Викам си, а, дойдоха да си изчистят. Пак цъ, продължиха да чоплят с пръчка в лайната. Дойде и един багер, изсекоха дърветата зад сградата.

4. Строителните отпадъци – всичко се изхвърля в общите контейнери за отпадъци. При строителство и ремонтни дейности е забранено отпадъците да се изхвърлят в общите съдове, трябва да се докара специален контейнер, за който след това се доплаща, за да бъде извозен. Не само това, ами и като се напълниха цинковите контейнери, започнаха да изхвърлят и в кофите за отпадъци за рециклиране, което вече преля чашата (или по-скоро кофата за боклук).

5. Организацията на движението – около офиса е перманентна лудница вече 2 години. Постоянно има разни коли, които идват до КАТ, дали за регистрация, дали за получаване на актове, дали за друго. Уличката, която слиза от бул. Г. М. Димитров надолу към кат попринцип е двупосочна. Но от двете страни е пълна с паркирани коли и на практика, ако влезе нещо по-голямо от микробус, не може да мине дори и в едната посока. А като се заклинят коли и в двете посоки става направо ад. И на цялата тая розово описана картинка, заради ремонтно строителните дейности издигнаха ламаринена ограда, която блокира: 1) единствения тротоар на улицата; 2) видимостта по улицата, заради което вече станаха две катастрофи, а излизането е с постоянен риск. Малко е всичката тая радост, с която живея вече два месеца всеки работен ден, ами от вчера издигнали едно скеле от другата страна на сградата и сложили едни жълти ленти, “Минаването забранено, опасност от падащи предмети”. Само че когато се затваря един път, трябва да се посочи обходен маршрут. А в случая, както са затворили всичко и от двете страни на сградата, единствения обходен маршрут е чак през бул. Драган Цанков и е не-по-малко от километър.

6. Самите работници – явно от ромски произход, т.е. мангали. Дали имат завършен осми клас имам съмнение. Дали имат някаква квалификация да работят това, което правят – нямам съмнение – нямат. Като ги гледам как сглобяват скелето около сградата, настръхвам. Всичките до един работят без каски. Комуникацията между тях е с кратки безглаголни изречения, на странен (небългарски) език. В общи линии тази точка обяснява голяма част от случващото се в предишните пет точки.

Тук съм длъжен да добавя, че не всички заети в строителството са некадърници. Имал съм както нещастието да попадам на хора, които не знаят от коя страна се държи отвертката, така и на изключителни майстори, когато съм правил ремонти вкъщи. Така че държа да няма обидени.

Аз имам GSM от далечната 99 година. Тогава се редих на някаква безумна опашка пред офис на Mtel на бул. Витоша (срещу площад България / НДК), тоя офис още съществува…

Оттогава, досега са минали 9 годии, а аз съм си сменил GSM апарата точно три пъти. Първият ми апарат беше BOSH и освен телефон в него нямаше нищо друго. Евентуално някакъв вид строителна техника – не заради марката, а заради здравината – можеше успешно да замени чук. Този апарат дори часовник нямаше! Най-големият проблем беше, че не показваше даден SMS от коя дата е и от колко часа са пропуснатите позвънявания.

След много време го смених с Nokia 3510 от Geranos. Купих го с първата премия към заплатата ми когато започнах работа в ИО-то… От тогава съм убеден, че на света има два вида GSM апарати – финландска Nokia и други апарати.

Служебния ми телефон е Nokia (какво съвпадение?) 2600 – това ми беше първия апарат с цветен екран. Веднага го намразих – издържа някакви си 5-6 дни с едно зареждане. Личния ми 3500 е с ч/б екран и даянеше 12 дни (вече 7 дни, но още е с първата си батерия) с едно зареждане.

На 2600 най-големия му недостатък е, че в контактите не можеш да запишеш име по-дълго ог 14 символа. А на повечето хора името и фамилията, дори без интервали са значително над 14 символа. Близко до акъла – не пази по два омера за контакт, не пази e-mail, за дата на аждане и др. подобни – и дума да не става. Иначе апаратчето си е OK.

От 1 меец съм с нов апарат. Дълго си избирах телефон. Цената не беше решаващ фактор. Бях решил, че в телефона трябва да има абсолятно всичко – исках Wi-Fi Интернет, исках Windows Mobile, исках Bluetooth, исках мощен софтуер, вграден огледално рефлексен фотоапарат, 1Ghz процесор, много памет… както се казва в рекламата на банка ДСК: “Искам всичко”.

После обаче ми мина манията… започнах да искам НИЩО. Телефонът не трябваше да има нищо освен телефон. Оказа се, че намирането на просто телефон е много по-трудно от намирането на всичкофон. Почти няма апарати без камера!? Всички апарати са с невероятни размери – не можеш да ги сложиш във вътрешен джоб на сако и да не личи, че носиш нещо. Естествено всички апарати са с милиони цветове на екрана, изключително малки и леки батерии и даянят по 1 ден с едно зареждане. Затова реших, че ако ще е телефон без нищо, най-добре поне да е малък.

Накрая се спрях на Nokia 6300. Купих я в деня, в който от Nokia обявиха новия 6301, който е абсолюнво същия, но има Wi-Fi. Засега съм относително доволен. На практика това е телефон без почти нищо. Няма операционна система, има съвсем слаб процесор, поддържа Java за мобилни телефони и Flash (ама пак за мобилни телефони). Има някаква полуумряла камера, с която освен да заснемеш нищо инцидентно, за истински снимки не става. Апаратът е със стоманен корпус, което предполагам, че е хубаво. Старата нокия я изпуснах на площад Македония и я ритнах по пътното платно чак до трамвайните релси на третия ден след като я купих… но нищо й нямаше.

Относително съм доволен, защото има много недостатъци. В крайна сметка са минали години в разработка, за да бъдат създадени нови телефони, които имат недостатъци, които досега не са съществували. Новият телефон издържа по 2 дни с 1 зареждане, ако не говоря много, може и само 1 ден да издаяни. Responsiveness на софтуера – пълна нула. Бях свикнал с някакви бързи клавишни комбинации на стария апарат – забрави. Само докато отключа апарата и нервните ми окончания вече са на кълбета. Надявам се с времето да свикна, но ще видим. Освен това апаратът не се предлага с кирилизирана клаиатура, не че не се оправям и без нея, но все пак е неприятно, ако исках клавиатурата да е без нищо, щях да си купя телефон от чужбинско. Не на последно място – апаратът не е така удобен в ръката, както стария. Мисля си, че е заради големия екран и малката клавиатура – трябва а си изкълчиш палеца, за да набереш номер с една ръка. Джойстикът също не е някакво научно достижение – квадратен бутон с 5 позиции, макарче тази конструкция е по-здрава.

КАто положително оценявам възможността да се конфигурира бърз достъп и shortcut клавиши, които да се изнесат на началния екран. Там съм си изнесъл смяната на профил, будилник, калкулатор, диктофон, камера и входящи SMS-и.

Така и не можах да подкарам Интернет на новия телефон. Предполагам, че е по вина на идиотите от Globul. Дори и да не е по тяхна вина, си остават такива. Изпратиха ми SMS с конфигурацията, инсталирах го… Интернетът във вградения браузър работи, но в Opera Mini не. Опитах да подкарам няколко други Java програмчета, които искат Интернет – пак нищо. Отказах се… и без друго няма да го ползвам, просто си играех през първата седмица.

И така, в момента ползвам апарата на първо място като телефон, след това като будилник сутрин. Освен това си записвам някоя и друга аларма ако има нещо, което не искам да пропусна (да се обадя в Х часа на някого, са пусна пералната/миялната машина, да гледам нещо по телевизията). Календарът е доста куцо направен, така или иначе никога не съм го ползвал, въпреки че не мога да помня дати. Ползвам още калкуляторът и редя судоку. Това е всичко. Евентуално ще си взема в близко бъдеще един car kit с Bluetooth, защото за стария апарат имах стойка с вградено зареждане и hands free (вижда се на снимката клед като ми откраднаха касетофона в колата).

И понеже всеки следваш апарат е с безумни нови технологии, а задоволява нуждите ми все по-малко, си мисля, че:

1. аз не съм target група и телефоните не се правят за хора като мен;
2. цялата тая работа с проучванията и разработките е бошлаф работа.

Относно операторите: есента, като бях в Египет (за което все още не съм писал, ама Стилян достатъчно ще напише), получих интересен Wolcome SMS на летището: “Welcome to Etisalat (EGY 03 / 602 03) the latest 3.5G network in Egypt.” Замислих се – значи у нас като пуснаха 3G покритие в големите градове, все едно хванаха господ за шлифера… като че кой знае какво постижение са направили. В същото време арабите в третия свят, които живеят в пълна мизерия, имат 3.5G покритие (каквото и да означава това) върху цялата пустиня, която е 10 пъти площта на България. Някак си е обидно и тъжно.

Относно старите апарати: Първият GSM апарат на майка ми беше Ercisson (доста преди сливането им със Sony). Апаратът имаше едноредов екран, на който можеха да се изписват само цифри и латински букви само горен регистър. Навигацията в менюто върху такъв екран си беше цяло геройство. Този апарат беше с никел-металхидридна батерия, която естествено исфирясва за една година. Тоза апарат обаче днес е на 11 години, смени си собственика няколко пъти и последно чух, че след поредната смяна на батерията продължава да работи. Не само че работи, но и има значително по-добро покритие от повечето съвременни апарати (има външна антена).

Друго, от което съм възмутен са изказванията, че “правим ремонт на Цариградско“. В крайна сметка стана ясно, че правим ремонт на по-малко от 1/4 от Цариградско шосе. И тази 1/4 не беше повече разбита от останалата част от булеварда.

Да си призная, не съм учуден, защото знам какъв беше резултатът от ремонтите на бул. Вапцаров, на ул. Раковски и на други столични улици. Но все хранех някаква надежда, че поне този път няма да имаме “хубава работа, ама българска“. А само между другото – ремонтът на бул. Г. М. Димитров още не е приключил, но качеството на работата вече си личи – работниците умишлено заобикалят всички канавки по булеварда, вероятно защото е по-трудоемко асфалтирането около тях. Но канавките са пропаднали и сега резултатът е чуден нов асфалт, който не е по-добър от предишния, и кратери около канавките, още по-дълбоки от предишните.

Ремонтът на бул. Борис ІІІ в началото на годината също беше белязан от интересни хрумвания на работниците. На кръстовището на булеварда с околовръстното шосе асфалтът беше внимателно положен възможно най-плътно по ръба на пътя, случайно да не вземат да свършат работата на бригадата, която ще работи по околовръстното. Два месеца по-късно затвориха околовръстното за асфалтиране между Бъкстон и Горнобански път (точно кръстовището с бул. Борис ІІІ). Който минава от там, знае за какво безумие става дума – и двата пътя имат чисто нов асфалт, но точно на границите между двата пътя, от двете страни на Борис има по 5 метра павиран участък, който така си остана на голи павета. Парадоксът е, че и двата пътя попадат в територията на една и съща община – Столична голяма и дори в един и същ район – Витоша. Т.е. независимо от последователността на работите по ремонта, бюджетът ще дойде от едно и също място и нямаше никакви предпоставки работата да бъде така засрана.

Който е пътувал по българските магистрали, знае какво е положението и там. Не знам, от лакомия ли е това, от неграмотнос ли е или просто някакъв Балкански синдром? Както съм споменавал и по-рано, България е в Европа, от както го има континента, но не е и скоро няма да бъде в Европейския съюз, независимо какво пише върху някое хвърчащо листче, докато не се сменят няколко поколения. Защото този балкански синром така се е загнездил у хората, че скоро няма да исфиряса. А начини явно има, защото всичките ни съседи се справят по-добре. И в Гърция, и в Румъния, и в Сърбия пътищата са по-качествени от нашите. Да речем, че Гърците отдавна са по-напред. А Сърбия и Румъния? Нали се тръшкахме, че не искаме да сме обвързани за влизането в ЕС с Румъния, защото щели да ни забавят? Само дето Румъния е 100 пъти по-подредена държава от нашата. Затова е верен вица: Попитали радио Ереван: “Кога в България положението ще стане по-добро?”, а от радиото отговорили: “Вече беше”.

Добавено по-късно

За вълка говорим, а той в кошарата. След постинга, още същия ден – цъфна репортаж по бТВ за ремонта на Цариградско. Не бих казал, че хората са забелязали неравностите на третия ден, аз минах от там още първия ден и ги забелязах. Освен това наистина не са само при Орлов Мост, цялото трасе е така. Освен това, ако сега нарежат чисто новия асфалт, за да поправят дефекта, къде ще му излезе краят? Както добре знаем, дори и най-добре замазаните фуги са първото място, където зимно време пътят се напуква при замръзване.

Смятам, че фирмата, която е правила ремонта трябва да преасфалтира целия участък наново за своя сметка, както и да плати неустойки – обезщетение в полза на общината, за дето ще се наложи повторно да се затваря натоварен пътен възел в центъра на столицата. Както и повече поръчка да не видят. Само санкции до дупка ще оправят тая държава, очевидно с добро не става!

Обърнете внимание и на абсурдния диалог:

Антон Хекимян: Защо, след като това е нова настилка, трябва да се преправя наново?

Димо Пипев: А ми значи, как да ви отговоря на такъв подвеждащ въпрос? Значи, вие просто ме карате да кажа – да, то не е така, както вие ми задавате въпроса. Аз бих ви отговорил по-скоро така: нормално е, след като се направи ремонтът, да се направи така нареченият технически паспорт с неговото ниво и за неговата равност.

Не ви ли звучи като: Крушите са прекрасни плодове, но освен тях има и зеленчуци като краставицата, която пък на свой ред съдържа 95% вода… Какво ще му правят технически паспорт – то и с невъоръжено око и без висше инженерно образование се вижда, че не е направено както трябва. Вече няма да се учудя, ако след експертна оценка, се окаже, че неравностите влизат в някоя норма и всъщност всичко е наред!

И все пак, черноглед ли съм?

Търсех информация за среден бал за кандидат гимназистите тази година. Попаднах на сайта на МОН. Дано не сънувам кошмари тази вечер и дано не ми останат трайни психически увреждания. След като се борих с търсенето на сайта на ОББ, реших да направя един бърз обзор на колкото банки намеря в Google. Ето и странните резултати:

8 банки нямат никакво търсене

ДСК

Централна кооперативна банка

Общинска банка

Тексим банк

Societe Generale

Насърчителна банка

Българска народна банка

Българо американска кредитна банка

2 банки имат търсене, което изобщо не работи

Обединена българска банка – при търсене с Enter отива на английската версия, при търсене с click – не намира нищо

ДЗИ Банк – има поле, но нито с click, нито с Enter, нищо не търси

2 банки имат търсене, което работи странно

Пощенска банка – търси ама след втория път

Банка Биохим – работи, ама не и с Enter

1 банка вече няма сайт

Хеброс банк

и само 7 от 20 банки имат работещо търсене

Първа инвестиционна банка

Корпоративна търговска банка

Търговска банка

Стопанска и инвестиционна банка (СИ Банк)

Банка Пиреос

Allianz

Алфабанк

Също така, в Google, попаднах и на Спермална банка, и те нямат търсене.

А ставаше дума за сайта на МОН:

Друго интересно явление от същия източник е т.нар. Национален образователен портал, който излиза на второ място в Google.bg както при търсене за “образователен портал”, така и при търсене за “opencms”. Та на този портал има общо 4 новини, като последната е от преди 7 месеца. Явно се харчат повече пари за “разработка”, отколкото за поддържане на съдържание.

А после Дончо се чуди, защо хората пишат неграмотно. Защото министерството се напъва в грешната посока.

Решавам да звънна по телефона. Вадя картата, на нея нама телефонен номер. Ясно – ОББ имат сайт в Интернет, който разбира се, напълно логично, не е на адрес obb.bg, а на ubb.bg. Явно е Убединена българска банка^*. Отварям сайта – поогледах се, реших да пусна търсене. Попълвам някакъв текст, Enter, нищо! Пак пиша текста, Enter, пак нищо. Добре, че съм програмист, та знам как другите мене подобни пишат с двете леви ръце – сетих се, че търсачката работи САМО и ЕДИНСТВЕНО, когато с мишката е кликнат бутона с лупата, Enter за нищо го нямат. Кликам бутона… няма братче – търси, ама нищо не намира… OK, дай да звъннем по телефона – отварям контакти, намирам номера на центъра за обслужване на клиенти. Набирам номера – започва се едно словоизлияние като на розов импулсен телефон:

Здравейте, вие се свързахте с центъра за обслужване на клиенти на Обединена българска банка. For english press one. Дълга пауза, чакат да натиснеш едно. Уважаеми клиенти, удевомяваме ви, че разговорите се записват… дрън… дрън… Ако сте юридическо лице, натиснете Х, ако сте физическо лице натинтене друго, ако се интересувате от промоциите на банката натиснете… ако искате не `нам си к`во, натиснете не `нам си к`во. Ако сте чернокоса блондинка… Въведохме сур бююк числа… въведете си ЕГНто… 10 минути набирам числа.

Накрая чувам три пъти едно върху друго “моля, изчакайте обаждане на оператор”, след което сигнал заето. Пробвам втори път – въвеждам всичката информация наново – пак същото. Ясно – ще се караме – връщам се на сайта и какво виждам – линк с текст “Предложения и оплаквания”. Кликам, ама се зарежда FAQ или известно още като “Често задавани въпроси”. Ще ли да не ви е*а?

Накрая, по телефона, разбрах кой е клона и къде се намира.

^* Всъщност идва от United Bulgarian Bank.

^* Явно съм крачел смело към ада!

Пътьом видях клон на Биохим. Сетих се, че отдавна се каня да си пусна т.нар. електронно банкиране. Влизам, охраната:

- Добърден.
- Добърден, искам да си активирам услугата електронно банкиране?
- Да разбира се.

Банката е в плашещо състояние. След сливането на Биохим с Unicredit правят ремонт на всички офиси – явно е по-важно не обслужването на клиентите на банката, а корпоративната им идентичност. Въпреки, че клонът е отворен – вътре се правеше нещо като малък ремонт. Подменяха светещите табели с табели с надписи Unicredit; старите бяха сини, новите са червени. Не можеха ли да я свършат тая работа извън работното време (което и без друго не е съобразено с работещите хора). Климатик в банката – клиентите не заслужават такъв лукс!

Идва ми ред, протича приблизително следният разговор:

- Добърден;
- Добърден;
- Искам да си активирам електронното банкиране?
- А пуснахте ли си on-line заявка?
- Не, но съм тук, сега ще си пусна!
- Не може!
- Защо?
- Трябва да стане от Интернет!
- А вие нямате ли достъп до Интернет в тая банка?
- Имаме, но трябва да си направите заявката лично!
- Значи, трябав да се прибера вкъщи, за да попълня един глупав формуляр и после пак да дойда до тук?
- Да. А в кой клон ви е издадена картата?
- Белите брези?!
- Значи си пускате on-line заявката и после отивате в клон Белите брези.
- Ясно, значи няма да ползвам електронно банкиране!
- Ама защо? То е толкова лесно.
- Защото нямам време да ходя 100 пъти, а Белите брези ми е далече.
- А защо сте си вадили картата в Белите брези, щом не ви е удобно там?
- Защото картата ми я вади работодателя и нямам избор. Ако зависеше от мен – щях да избера друга банка, а не друг клон!

Всъщност кофти отношението към клиента явно е фирмена политика на всички банки от групата Unicredit. Преди години имах Visa Electron от Булбанк. Така се сучеха и въртяха работите с тая банка, че не минаваше месец, без да трябва заради нещо да отида до офиса им. Включително без моя вина един банкомат ми задържа картата, благодарение на което 2 седмици чаках да се разберат двете банки (банката с картата и банката с банкомата), а това беше свързано с доста ходене по различни клонове. Не маловажен факт е, че картата беше издадена от централния офис – този до паметника на св. София. Т.е. място, където нито можеш да паркираш лесно, нито можеш да останеш дълго. Влизаш вътре – климетикът е лукс, който клиентът не заслужава. Сградата е 8 етажа, има стотици гишета, не ми се е случило да вляза там и да няма опашки, ама опашки – все едно продават хляб и олио с купони. И беше така, докато не ми писна – накрая отидох и поисках да закрия и карта и сметка и всичко. Дадоха ми един формуляр, а в него последното поле беше: “Причина за закриване на сметката?”. И аз написах, че не съм доволен от обслужването на банката. Давам бланката на служителката, а тя ме поглежда и най-невъзмутимо ми казва: “Господине, това е сериозен документ, бива ли да си правите шеги?”. Какви шеги, какви пет лева, вдигнал съм се аз, в най-неудобното за мен време, на гъза на географията, наредил съм се на опашка, за да си правя майтап, че си нямам друга работа видиш ли?

Стигам ОББ (днес). Влизам, 15 гишета, на всяко има служител, на две има клиенти, гишетата нямат табели къде кого и за какво обслужват. Тълпа потни клиенти (навън е 35° C) чакат насядали на столчета. Климатикът и тук е лукс, който клиентът не заслужава. Приближавам се до най-близкото гише:

- Взехте ли си номерче?
- Какво номерче?
- Според това за какво сте дошли си вземате нормерче на входа и когато вашият номер се изпише на таблото (сочат ми едно светещо табло), отивате на съответния номер гише. Това е с цел оптимизиране на обслужването.

Не знам какво са оптимизирали в това обслужване, но имаше 15 човека персонал, от които, с клиенти работеха двама. Дочаках си реда, взех си картата. Я да се пробваме и тук с електронното банкиране?

- Имате ли on-line заявка? (Deja Vu)
- Не, нямам, друг начин няма ли?
- Не неможе.

Излизам, звъня по GSM на брат ми да ми пусне една такава заявка, за да я потвърдя веднага, да не ходя 100 пъти до банката. Трябват трите имена, ЕГН, данни за личната карта, адрес, BIC на клона на банката, IBAN номер, родословно дърво до 7 коляно, проби от телесни течности… Връщам се до банката да взема данните – ново номерче… чакам, взимам ги, но по дяволите, дочувам едни страшни думи – пуснете си заявката и когато статусът и стане “одобрена” елате в банката. А този статус кога става “одобрена”? След 3 до 5 работни дни…

Ще ли да не ви е*а?

P.S. Целта на всяко обслужване е клиентът да остане доволен. Поне такава е целта в нормалните държави. Явно у нас или не искат да го разберат или просто не го разбират. Тъй като обаче аз не тегля кредити, а си държа парите в банката – имам свободата във всеки момент да я сменя. Оправдания от сорта: “Ама той сайта не работи още, щото е нов” звучат направо смешно! Аз мислех, че нов сайт се прави, за да е по-добър от стария, а не за да има оправдание когато нещо не работи. Сайта на Биохим вече не е толкова нов. Сега като се върнах и го погледнах. На втория клик попаднах на страница с примерен текст, който явно е останал от пускането на сайта и досега никой не го е пипнал!

P.P.S. Също любим номер ми е когато се обадиш в БОРИКА:

- Добърден.
- Добърден.
- Банкомат ми глътната картата.
- Да, разбирам. Кажете ми номера на картата?
- Ще ли да не ви е*а?

Аз не познавам човек, който да си помни номера на банковата карта. Знам си ЕГНто и номера и датата от личната карта. Познавам хора, които си знаят IBAN и ЕИК на фирмата наизуст. Но не познавам човек, който да си знае номера на банковата карта (дори на една от картите).

За чий ми трябваше да се правя на модерен човек? А може би хората винаги са си били такива и не е въпрос на съвременни технологии – за справка виж “Приключенията на Астерикс и Обеликс с римската бюрокрация”. Миналата и по-миналата година приятелски бях посъветван от хора от кухнята, да не разчитам на плащането на данъци и изобщо на данъчни хави през Интернет. Но реших, че не мога да съм сигурен, докато не опитам. Оказа се, че плащането на данъци през Интернет е не рутинно действие, а нещо, което ти се случва. Събитие съпоставимо по значимост с излизането от казарма или обрязването на първороден син (при мюсюлманите).

Първо пристигнаха едни писма (хартиени) в пощата. В тях имаше едни разпечатки, на които първоначално не обърнах особено внимание. В тях пише какви имоти имаш и колко ти е данъкът за сградата, колко ти е таксата смет. Накрая, текстът завършва по следния начин: “Къде да заплатите: на каса, във всеки пощенски клон с пощенски запис за данъчно плащане, по банков път, чрез Интернет”. Я, то можело и през Интернет?

Къде се плаща в Интернет? В epay.bg! Отивам на сайта и: О чудо! На началната страница ме посреща голям банер, който подканва добросъвестните граждани да си платят данъците в срок и в пълен размер. Престорен на обикновен потребител, кликам на банера и се зарежда безумна страница с описание как стават нещата. Линк към тази страница не може да се даде, защото тя е маскирана по свръх секретна технология. Причината – epay.bg са тайна организация, която не може да си позволи публичност. Текстът започва с това, че ми е необходима регистрация в сайта на НАП. Отивам и се регистрирам. В сайта на НАП не се споменава нищо за видове данъци и начини за плащане. От описанието в epay.bg не става ясно точно как работят нещата.

Създавам си потребителско име и парола за сайта на НАП. Системата разбира се е пусната на свръх секретен порт на сървъра. Вероятно целта е, ако имаш firewall да не можеш да достигнеш до нея. Все пак тази система е не по-малко секретна от epay.bg. Влизам в “системата”. Отварям въпроси и отговори. Два въпроса и два лаконични отговора. Естествено, няма начин да се зададе допълнителен въпрос. Реших, че трябва да е нещо интуитивно. Избирам опцията “Ново плащане”, съгласен съм с условията за ползване. Избирам плащане с дебитна карта, нататък. Изсипва се списък с възможности. Дошъл съм да си платя данък сгради и такса смет. Няма такава опция, но има опция “Републикански бюджет”. Ми те са местни данъци, не са за републиканския бюджет, ама дай да видим? Избирам опцията, списък с видове данъци, сгради и смет няма. Връщам се, последователно влизам във всички възможни опции. Данък сгради и такса смет не се споменават никъде. Отказвам се. Вече не съм обикновен потребител, вече съм програмист. Може би, ако рестартирам и започна наново, машината ще заработи?

Тук е важно да се отбележи, че НАП много “държат” на достъпността и ползваемостта, поради което плътно се консултират с лабораторията Лукрат. В този ред на мисли такова нещо като използване на <label> тагове.

Отказвам се от epay.bg, отварям сайта на НАП (не “системата”). Зачитам се в увлекателни текстове и достигам до сакралната страница Как да платим данъците и осигуровките си по Интерет. Там за първи път се появява една звездичка след думата данъци – явно има забележка. Отивам на забележката. Гръм и мълнии, пише следното:

От началото на 2006 г. обслужването на местните данъци и такси (данък сгради, такса смет, данък върху превозните средства, данък при придобиване на имущество и т. н.) премина към общинските власти. За това от системата „Плащане на данъци и осигуровки по интернет” е премахнат модулът за плащане на местни данъци и такси (МДТ). Те се плащат по банковите сметки, разкрити в съответната община или на каса в местните структури за обслужване на МДТ.

Има и линк за повече информация, който отвежда до един Word документ с адреси и телефони на множество поделения на данъчните. Думичка не се обелва по въпроса как се плащат тия пусти МДТ. Ясно, явно работата през Интернет не ставала! Ама на глупавата бележка, която пристига на хартия по пощата, пише че може и по Интернет. Реших, че им е стар софтуера за печатане на бележките – от миналата година и не е коригирано това с Интернета. Да не коментирам самите извлечения. Що за официален документ, на който няма дата, на която е отпечатан? Затова на него има изключително важна информация: лист 1203 от 13095. Това идва да покаже, че същата глупост е изпратена на не по-малко от 13000 човека. Ужас!

Майната му. Тия данъци ще ги плащам по банков път. Я сега да видим годишната данъчна декларация за доходите на физически лица. Онази керемидено червена декларация, която е отпечатана по начин невъзможен за попълване. Същата декларация, която данъчните власти всяка година преработват така, че да бъде по-удобна за попълване, а за последните 4 години не съм видял никаква промяна в нея, като изключим, че преместиха таблицата за изчисление от втора на трета страница.

Връщам се в “системата”. Влизам, избирам ново плащане. Изненада – трябва пак да се съглася с условията за ползване. Нали вече веднъж ме питаха? Добре де, да не издребняваме. Избирам плащане с дебитна карта, избирам републикански бюджет. Данък общ доход със сигурност отива в републиканския бюджет. Избирам вида на данъка от списъка. Пита ме за град, избирам София. Дава ми “списък” с един офис – Офис София. Защо ли не ме учудва, че IBAN на този офис не съвпада с IBAN, който ми дадоха при подаване на декларацията? Понеже действието се развива в късните часове на деня или по-скоро ранните часове на нощта, прецених че няма смисъл да звъня по телефон където и да било. Тотално се отказах от плащането на данъци по Интернет.

Днес сутринта отивам на работа и виждам колега, който работи по системите на данъчните. Отнесе няколко тънки, па дълги докато спомене, че плащането на данъци през Интернет не сме го правили ние. Не може да се каже, че камък ми е паднал от сърцето, защото данъците още не са ми платени, но ми поолекна, че поне не съм замесен с некадърниците, дето са правили “системата”. Та разказвам му аз епопеята от предния ден и той най-невъзмутимо ми отговаря – Ами да, ти не знаеш ли? Аме да, вече знам. Но, вметна той, МДТ може да се плати директно в epay.bg, а плащането по ЗОДФЛ по принцип си работело.

Хайде наново. Отварям сайта на epay.bg. Я? Банера отгоре е друг. Ама те имали банер ротация? Реших да връткам банерите, да видим какво ще изскочи. След известно набиране на клавиша F5 излиза банер за плащане на МДТ. По-късно се оказа, че на началната страница имало и директен линк. Има прилично описание, в което е дадено копие на въпросния хартиен документ, с цветно е маркирано кой ред от документа в кое поле от формата в сайта на epay.bg да се попълни. Изглежда лесно. Я да пробвам, логвам се в epay.bg, попълвам, попълвам, цъ. Картата ми била изтекла?! Ами нали си я поднових в банката? Новата е със същия номер – нищо не е променено. Йок – трябвало наново да се регистрира. Въпросът не е в 1 лев за регистрацията. Ама трябва сега да намеря банкомат. Една да беше простотията, да я преглътнеш. Плащането на данъка по Интернет отново се отлага за неопределен срок. Поне се оказа, че споменаването на Интернет върху бележката за данъка не е грешка в софтуера. Сега като се замислям – няма как да бъде грешка, защото тези извлечения са първите извлечения по нов тертип, откакто МДТ преминаха към местните бюджети, без да минават транзитно през републиканския и откакто въведоха плащането на данъци само през банки и IBAN.

Я сега да направим ревизия на данък общ доход. Влизам пак в “системата”, правя всичко като вчера. Странно, в София офисите вече са повече от един. Вече са 17! На всичкото отгоре го има и моя. Гледам и не вярвам на ушите си – IBAN който се изписва на екрана е същия, като този, който ми дадоха в данъчното. Юруш на данъците. Излиза ми някакво платежно. Тотално не е ясно какво трябва да се попълни. Има забранени полета, който обаче ако са празни дават грешка, защото са празни. А-а-а-а… трябвало да кликна на него и излизал балон с подсказка! Аз как да разбера, че трябва да кликна, като курсора ми сочи, че това е място за въвеждане на текст? Добре, разбрах какво да пише, а сега какво? Как да го напиша, като полето е забранено за писане? А-а-а-а… то не било балон с подсказка, а падащо меню! Ама как да разбера че е меню, като курсора отново ми сочи въвеждане на текст, а не избор чрез кликване? Нищо, Лукрат ги консултират. Всичко е удобно, достъпно и ползваемо. Необходимо е само да си поиграеш малко докато разбереш как става. След първия път вече не боли.

Добре, попълвам липсващите полета и кликвам бутона нататък. Очаквам преди да преминем към плащането по същество, да видя някъде какво съм попълнил. Нанайци, моите очаквания се пресичат с техните предположения колкото две успоредни в равнина. Излезе ми бутон, който се очаква да ме прехвърли към epay.bg (най-накрая). Да ама не го кликнах, защото се усъмних, че имам грешка. Нищо, в менюто има опция да се върна към същото платежно, връщам се. Йок – мога да го разгледам, но нито мога да го поправя (то за зла беда наистина има грешка), нито мога да го пусна (дори и сгрешено) към epay.bg… вече не. Мога да направя ново платежно, вече знам всички тайни места. Но сгрешеното не мога да го изтрия. Нищо, остава си мое завинаги.

И така, превърнал съм се в Магелан, открил съм западния път до източната коприна и знам всички тайни на попълването на форми и плащането на данъци през Интернет. Научил съм подводните камъни на epay.bg, регистрирал съм си новата стара дебитна карта, потвърдил съм я на банкомат. Приготвил съм всички листчета и хартийки. Сядам и успявам да пусна всички плащания. Първо плащам имотните данъци, известни още като МДТ. Добре, всичко минава гладко, няма запек, изглежда културно. Минаваме на чл. 41 от ЗОДФЛ, влизам в “системата”, попълвам всичко, много внимавам, защото вече знам, че няма как да се прави корекция, пращам го в epay.bg. В системата има пояснение, че мога да видя многоредовото платежно нареждане към бюджета, като кликна на бутона с иконка лист с лупа в системата на epay.bg. Хайде наново простотия – кликам го този бутон и излиза само една таблица, от която става ясно колко пари се превеждат и че са за НАП. За какъв данък? Не е ясно. По кой IBAN? Не е ясно. Какъв е кода на плащането? Не е ясно. Сега вече знам, че тази информация е достъпна от този бутон, чак след като платиш. А преди това е също достъпна, но от друго място в системата на epay.bg.

И докато се успокоявах, че фирмата, в която работя, слава Богу не е виновна за всичката тая простотия, си спомних, че вкъщи FireFox не желаеше да отвори “системата” защото цифровия сертификат на НАП не е доверен. Това не ми направи впечатление в офиса, защото цифровия сертификат на сървъра е издаден от Информационно обслужване (т.е. от фирмата, в която работя) и нашите root сертификати са ми доверени на компютъра в офиса. Любопитен съм обаче колко човека в България са приели тези root сертификати? А за мое голямо съжаление, в повечето ръководства за това как да се стигне до накакъв сървър с SSL, или е пропусната частта със доверието на сертификата (защото лицето писало ръководството е имало доверен root и не му е направило впечатление), или е описано че като ви излезе диалогова кутия с текст, че този сертификат не е доверен – да се кликне бутона Ok. Какъв е смисълът от тези сертификати тогава?

Отново достигам до мисъл, която не ми се нрави – хората не ценят нито своето време, нито чуждото. Исках да платя данъците през Интернет с идеята да спестя време. Е спестих – днес е вече петък, започнах в сряда. Живот и здраве, догодина ще се опитам да подам декларация по Интернет. Не от мазохизъм, а от любопитство. Така или иначе подаването на хартиена декларация ми отнема 2 – 3 дни ценно време. Така поне ще има повече потенциал за забавни моменти.

В крайна сметка случката е комична, но с тъжен край. Изводът е, че у нас, в България, нещата продължават да ти се СЛУЧВАТ с големи букви, вместо да са нещо нормално и всекидневно.