Щрак  

Телефон в тоалетната

WC Phone | Kempinski Hotel Grand Arena, Bansko…е основното изискване за получаване на категоризация от пет звезди за един хотел. Поне така изглежда. Посещаваш няколко по-луксозни хотела и обединяващият фактор виси на къдрав кабел близо до тоалетната чиния. В някои хотели ти оставят презервативи на нощното шкафче, в други ти оставят шоколадови бонбони на възглавницата, в трети ти оставят съд с ароматни сушени листа в банята, но едно е нещото, които присъства неизменно и навсякъде: телефон в тоалетната.

И всеки път, като видя телефона в тоалетната се питам, от къде произлиза тази необходимост? Защо се е наложило телефонът в тоалетната да бъде мерило за петата звезда? Дали наистина най-голямата нужда на хората, които най-често посещават подобни хотели, е да имат телефон докато са в тоалетната? Що за лукс внася това във всекидневието ти в хотела?

И след това изникват още въпроси. Защо не се въведат други стандарти? Други изисквания, които внасят не по-малко лукс и изисканост в един хотел? Защо ред безумия в един петзвезден хотел са толкова естествени, колкото и наличието на телефон в тоалетната?

За всичко това се питам, след престоя ми в няколко такива хотела, където ми се случиха неща повече от абсурдни. Неща, които са абсурдни в средностатистическо заведение, но някак си се оказват естествени в петзвездния хотел.

След едни от поредните избори проведохме семинар, на който се обсъдиха технологичните нововъведения, които сме използвали, какви са плюсовете и какви са минусите им, какви грешки са били допуснати и какво да се предприеме, за да се избегнат в бъдеще. Въпросният семинар се проведе в хотел „Двореца” във Велиндград – пет звезди, гигантски претенции.

Пристигам, настанявам се, хотелските врати са с чип карти вместо ключове – нищо ново. Дават ми чип картата и тъй като колегата, с когото ще бъда в една стая ще пристигне по-късно, казват ми, че неговата карта ще му я дадат когато пристигне, нищо повече, пък и звучи логично. Нали? Да, ама не, защото между другото ми спестяват една много важна подробност, че когато му дадат картата, това ще инвалидира моята карта. Аз отивам до басейна, връщам се мокър по една хавлия с картата в ръка, но стаята не се отключва. Отивам на рецепцията и там ми обясняват с най-невъзмутим тон, че да, когато е пристигнал колегата и са му дали неговата карта, моята е станала невалидна. Ами дайте ми сега една валидна тогава? Ако ви дадем нова карта, това ще направи невалидна картата на колегата ви! И какво се оказва, единственият вариант е двамата да си получим картите едновременно. Забога, това са карти за хотелски врати, не за изстрелване на балистични ракети. А защо не направят вратите да се отварят, само ако двамата заедно пъхнем картите? Освен това глупостта на софтуера в хотела може да се преодолее с повечко мисъл от задклавиатурните устройства, като просто издадат две карти едновременно и втората остане временно на рецепцията. Ама къде ти толкова акъл на рецепцията в пет звезден хотел?

Отиваме на гала вечеря в ресторанта на същия хотел „Двореца”, Велинград. Ресторантът оценен с пет звезди както хотела. До тук добре, вечерта започва обещаващо, чувам какво има в менюто – сьомги, хайвери, домашно приготвено прясно брюле, филе елена, истинско филирано прошуто, печени птици, дивеч, екзотични плодове. Човек на пръв поглед може наистина да си помисли, че ресторантът е много изискан. Както става ясно, по-късно, оберкелнерът има 25 години опит и е учил във френско училище по ресторантьорство.

Ресторантът на хотел "Двореца", ВелинградЕ хубаво, тогава в задачата се пита, защо в такъв ресторант, като поискаш чаша, онзи оберкелнер с 25те години стаж, учил във френското ресторантьорско училище ти прави остра забележка, като ти държи едноминутна реч, че на масата има достатъчно празни чаши? Изобщо, какво дава право на персонала в подобен род заведение да прави забележки на клиентите, още повече да повишава тон? И това беше само върха на айсберга. Смятате ли, че е допустимо при сервиране да ти бутат облегалката на стола? Смятате ли, че е нормално при вдигането на пепелниците от масата от тях да се ръси пепел по масата, чиниите, чашите и главите на клиентите? Смятате ли, че е нормално бутилките да се носят хванати за гърлата между пръстите на ръката, като в квартална кръчма?

Всичко това е нормално в един петзвезден хотел, точно толкова нормално, колкото е нормално да има телефон в тоалетната. Нали?

Предишният семинар по случай успешното приключване на изборите се проведе в хотел „Аква” във Варна срещу централната ЖП гара. Хотелът е скромно оценен само с четири звезди, две от които вероятно са дадени за двете палми във фоайето – по една звезда за всяка. Иначе хотелът носи престижното звание на най-добър хотел присъдено от БХРА (това не е нецензурна дума, а абревиатура). Настаняваме се. Първо се оказва, че камериерките са с неизвестен чуждестранен произход и не знаят български, а английски почти толкова. Е добре – пестят от заплати за персонала. Топлата вода току дойде, току хване гората и я заняма. Навсякъде в хотела висят надписи, че за гостите на хотела има безплатен безжичен достъп до Интернет (което гледам, че и на сайта им го пише). Но костваше няколко часа и три служителки на рецепцията докато се доберем до паролата.

И накрая идва черешката на тортата – отиваме в ресторанта на хотела за гала вечерята. Оказва се, че поради високо ниво на организация от наша страна, сме пропуснали да предупредим, че в групата има няколко човека вегетарианци. Естествено предвиденото меню е както следва – мощни стекове, мешана скара, луканка… Нищо, казваме си, ще поръчаме сега три четири вегетариански менюта. Да, ама не! Оказва се, че ресторантът на четири звезден хотел нямал кухня. Храната се доставяла по предварителна заявка от кетърингова фирма. Т.е. и да искаме – нито могат да приготвят нещо друго в този “ресторант”, нито можем да поръчаме доставка на други неща, защото кетъринговата фирма работела само с предварителна поръчка, едва ли не три дни по-рано. И дори някак да преживеем липсата на кухня като цяло, това не оправдава, че освен печените меса, всичката храна беше суха. Ако искам да ям сандвичи, ще отида в евтино заведение за бързо хранене, а не в ресторанта на четири звезден хотел. Земелчетата, които сервираха, можеше да убият човек или да напукат гранитогрес, ако паднат от масата.

WC Phone | Hotel Perun, BanskoЛятото тази година фирмата организира тридневен тимбилдинг за сплотяване между екипите от различните отдели. Мероприятието се проведе в хотел „Перун”, Банско. Отново четири звезди. Същият онзи хотел „Перун”, в който се организират и някои от ешмедеметата на кабинета Станишев и тройната коалиция. Пристигаме – архитектура в стил мутро барок. Хубаво, категоризацията не се дава за архитектурните качества на сградата. Влизаме – на рецепцията се образува мощна тапа, а горе споменатата архитектура допринася, като е предвидила рецепцията да е в един тесен коридор – сякаш винаги гостите по естествен начин ще пристигат на равни порции. На рецепцията пълна лудница – никой не знае кой, кой е и къде да бъде настанен. Искат ми личната карта да я оставя на рецепцията – отказах, едва ли не ще ме изгонят. Накрая дадоха катите за вратите. Стаята – нищо особено, като изключим телефона до тоалетната разбира се. Ако не знам къде съм, ще кажа три звезди, едната подарена. Стаите направени с една стърчаща навън конструкция от алуминиева дограма. Чупката между стъклата уплътнена със санитарен силикон. Топлоефективност на помещенията = 0. Отопление – един алуминиев воден радиатор с четири ребра. Радиаторът предвидливо разположен във въпросната конструкция, която по хитър начин се отделя от стаята с дебели завеси. Сиреч, зимно време греем повече природата, отколкото стаята.

Ресторантът на хотел Перун, БанскоЗанасяме се в ресторанта – явно слабото място на всеки хотел с висока категоризация. Вечерята е на блок маса – чудесно, който каквото иска и колкото иска, това и толкова си взима. Е да, ама на блок масата нищо не е надписано. Тук не говорим за елементарното изискване в такъв ресторант лютите храни да бъдат изрично обозначени като люти. А не е като да липсва люто, при това на най-неочаквани места, като например люто сирене, което не е червено на цвят! Имам предвид, че дори панираното нещо не е обозначено какво е. Ходи познай какво се крие под златистата коричка на панировката – всичките изглеждат еднакво. Оказва се, че в едната тава са панаирни зеленчуци, а в другата тава – панирани меса. А хората, които не ядат месо какво да правят? Да звъннат на врачка ли? Питаме оберкелнера, трудно ли е да се надпишат? А оня киек, вместо да направи нещо по въпроса, взе да ми сочи тавите с пръст и да ми изрежда 20 и отгоре ястия, като че ще ги запомня и все едно съм единствения в заведението, когото го интересува. Питам го, не може ли да се напише това? Резултатът – донесоха ми на масата хвърчащ лист А4, от едната страна приниран списък с ястията. Хууу, а аз как да позная от тоя списък кое, кое в тавите е? Примерно как да позная под онази панировка зеленчук ли е или месо? Такова нещо, като да ти отнесат чинията, въпреки, че си оставил приборите на масата, подпряни на ръба на чинията – за нищо го нямат. Минава сервитьорът, вдига приборите, мята ги в чинията и отнася всичко. И ако за всичко дотук може да се намери някакво оправдание, то за мухлясалия хляб на блок масата, просто няма никакво оправнадие.

Понеже тоя умник – оберкелнера, очевидно, ни приема, ни предава, не мога да провеждам просветителска кампания, реших да се гавря с тия от рецепцията. Слизам и ги питам дали имат принтер. Имат. Питам ги може ли при необходимост този принтер да бъде използван? Те, очаквайки, че аз не съм в хотела за СПА, а по служебна линия, сигурно искам да го ползвам и предусещайки, че ще ми го пробутат да го ползвам срещу заплащане, веднага заявиха, че естествено, че може да се използва. А тогава може ли ония идиоти, в ресторанта горе, утре да имат напечатани табелки, в коя тава, какво има на блок масата? Гледат ме с могъщо недоумение. Ама проблем ли има – обяснявам аз подробно какъв е проблема и тая патица на рецепцията ми заявява, че не мога да я замесвам – това си било между мен и ресторанта. Сякаш се оплаквам, че имам проблем в някой ресторант в друг град.

Понеже хотелът е СПА, реших да се възползвам от СПАто, вместо да СПЯ в стаята. Исках масаж. Имало отделна рецепция на СПА центъра – от там щели да ми разяснят всичко. Да, ама аз за три дни на тая рецепция жива душа не видях. Единия път чаках час и половина на тая рецепция. Басейнът – под всякаква критика, аз като неплуващ, дори не влязох, но колеги, които влизаха се оплакаха от гъбички по-късно. Реших да пробвам сауната и парната баня – и как? Персоналът е тотално неоткриваем, а системите се активират от тайни пултове без надписи на бутоните и монтирани на най-неочаквани места. Единственото, което можеше да се ползва просто така, беше един импровизиран фитнес център с три уреда за домашно ползване, като два от тях бяха вече счупени частично.

Февруари месец 2008, след като 10 дни карахме ски на Пампорово, от компанията решихме да отидем на СПА, да поразпуснат мускулите след голямото натоварване. Решихме да отидем в СПА хотел „Орфей” в Девин, което е на около 40 км. от Смолян. За да не стане някой сакатлък, специално звъним по телефона и питаме, дали хотелът и СПА центърът са отворени? Всичко работело. Качваме се на буса и 9 човека пътуваме 40 километра посред зима в планината. Пристигаме, една овца ми се хили на рецепцията на СПА центъра, ами то всичко работи, ама ние нямаме изпрани кърпи. Нормалните хора, като отиват на СПА в хотел с много звезди и още повече претенции, не си носят кърпи от вкъщи. Такова нещо като магазин за хавлии – забрави. Е толкова път сме били, няма зян да ходим, хеле раздадоха ни по едно пешкирче, формат – кърпа за лице, да си бършеш с него цялото тяло, да ходиш на сауна и след това да се къпеш и всичко с тая носна кърпичка. Влизаме в съблекалнята, събличаме се, нахлузваме по един бански и с пешкирчетата на рамо потегляме към басейните. Върви се пеша през близо 100 метра коридори, докато се стигне до заветното място. На сред зимата, тия остъклени коридори изобщо не се отопляват – естествено, това е луксозен хотел, кой ще ти отоплява. Накисваме се във водата, не е студена, но определено и топла не може да бъде наречена. От дума на дума, от други хора в басейна разбираме, че имаме голям късмет – днес е събота и има много посетители в СПА центъра (много = 10 човека, поради което вече няма изпрани кърпи) и затова са затоплили водата в басейните. Хората били отседнали в хотела за седмица и до петък включително водата била студена дори в минералния басейн, в който водата е естествено топла, тя не се подгрява – извира с тази температура!

В Девин не сме отсядали в самия хотел, но съм готов да се обзаложа, че има телефони в тоалетните.

В началото на юни месец, в курортния комплекс Албена за поредна година се проведе международният медиен фестивал, на който имах удоволствието или не, да присъствам за поредна година. Кой ме би през ръцете да се настанявам в хотел “Добруджа”? Излъгах се от факта, че този хотел едно време беше пет звезди, сега е четири (току що виждам, че вече е три), но цената му е по-ниска от нощувките в три звезден хотел. “Добруджа” е един от последните не реновирани хотели в курорта. Ами какво да кажа – яко соц! Могъщи месингови и чугунени конструкции във фоайетата, две еднакви плочки нямаше в банята, но пък и телефон нямаше. Душът беше счупен и нямаше къде да се закачи слушалката. Е, поне нямаше телефони в тоалетната. Тапетите по стените бяха пропити с миризмата на стотиците отседнали в стаята, а мебелите няколко пъти са достигали състояние на полуразпад. Старата алуминиева дограма едвам се отваря. В ресторанта картинката не е много по-розова – персоналът те гледа, все едно храната, която ядеш си я откраднал. Един час преди края на закуската спират да сервират каквото и да било на блок масата, като по този начин след половин час не е останало нищо. На рецепцията за първи път чуваха, че в курорта се провежда международен фестивал. Нататък перипетиите продължават повече в посока организация на фестивала, така че ще ги спестя.

Оказва се, че имало места, където телефонът в тоалетната бил последният фактор за получаване на категоризацията.

Миналото лято ходих една командировка до Бургас за два дни. Спахме в хотел “Мираж” на братя Диневи. Мястото е оценено само с четири звезди, но бих им дал и повече. Хотелчето представлява нещо като небостъргач. Стаите бяха направени доста добре, изключително удобно легло. Прозорците не се отварят (което е нормално за всеки небостъргач), а сградата има централен климатик, който работеше повече от добре. Този климатик освен всичко останало поддържа вътре налягане малко по-високо от атмосферното, като по този начин от сградата само излиза въздух, а всичкият влизащ въздух минава през филтъра на климатика. Това спестява страшно много от почистването на прах, защото просто прах няма. Е, закуската в ресторанта не беше от най-разнообразните, пък и тостерът не работеше и изобщо… явно ресторантите винаги са слабите места. Но като цяло беше много на ниво.

А вчера и днес бях на един семинар в Кемпински хотел Гранд арена, Банско. Първоначално подходих много скептично. Очаквах поредния хотел с много звезди и голямо самочувствие без никакво покритие. За мое голямо учудване стана точно обратното – хотелът е на изключително ниво. Като се започне с приятната архитектура, уютния интериор с много нелакирана дървесина, която е характерна за родопския край и се стигне до отношението на обслужващия персонал. Всички от рецепция, през ресторанти и пикола, до камериерки говореха поне английски. Във фоайето те посреща консиерж, който се грижи за всичко. Стаята – голяма, мебелите – удобни, оборудването – пълно, банята – фамозна. Естествено с телефон до тоалетната, то се знае. Навсякъде беше безупречно чисто, дори в общите тоалетни. Даже се заврях в една от стаичките на камериерките, където традиционно е пълен бардак – беше по-чисто от болница. Посрещането на рецепцията беше безупречно. Питаха ме, дали имам нещо против да ми снимат личната карта, като подчертаха, че не е задължително. Всички карти за вратите бяха предварително подготвени и 50 човека се настанихме за по-малко от 10 минути.

Очаквах проблеми в ресторанта, но не би. Персоналът беше очевидно подбран специално за целта. Сервитьорите бяха с бели кадифени ръкавици. По приборите дори нямаше отпечатъци от пръсти. Разнообразието на храната отговаряше напълно на очакванията ми за подобен ресторант. Келнерите питаха за всичко и нищо не пипаха по масата без разрешение. Една бутилчица от 200 мл. безалкофолно да носи – носи се върху поднос и се показва на клиента преди да се налее. Е, храната не беше от най-вкусната, но вкусът е въпрос на вкус, така да се каже.

Единствената причина поради която и хрумна, че може да ми е необходим телефон в тоалетната е, ако се подхлъзна на мокър под, падна и си разбия главата – да мога да звънна лесно на рецепцията да дойдат. Е да, ама в повечето бани, включително и в тази, има специално SOS канапче, които служи именно затова. Така че тоя телефон в тоалетната не подлежи на обяснение.

Оказва се, че имало места, където телефонът в тоалетната бил последният фактор за получаване на категоризацията.

Август – месец за пътуване и приключения

Печат от 100 НТО
39. Ждрелото на река Ерма
25. Перперикон, Кърджали
72. Къща музей на Пейо Яворов, гр. Чирпан
86. Златоград, етнографски ареален комплекс
90. Паметник "Бранителите на Стара Загора 1877"
74. Витоша - Черни връх
10 Планински първенци
4. Черни връх, 2290 м.
9. връх Руй, 1706 м.

Ето, че станаха почти два месеца, откакто не намирам време да напиша някой ред тук. И нищо чудно – последните 8 седмици не съм оставал в София за уикендите.

Затова ще спомена накратко по-интересните места, където сколасах да отида през Август, понеже месецът вече изтича (реално днес е последният работен ден).

В началото на август (от 1ви до 4ти) традиционно посетихме язовир Васил Коларов в Родопите. Язовирът от много години е прекръстен на Голям Беглик, но аз го посещавам от толкова отдавна, че го знам като Васил Коларов. Ходех там още като дете с родителите ми, а баща ми ходи там още от ученик. Намира се в Родопите, над язовир Батак и е в една каскада с него. Мястото е невероятно и това може да се види и от снимките на Евгени Динев. Наблизо са и Доспат и Широка поляна. Тази година с нас дойде и Боби, а компанията в палатковия лагер в пиковия момент надхвърли 40 човека.

На язовира ходим на палатков лагер, в който няма цивилизация, освен тази, която сами си осигуряваме. Т.е. това не е къмпинг, в който има електричество, печка, течаща вода или други екстри. И това придава на престоя там усещане за близост до “корените на живота”. Само че, аз не мога да издържа толкова близо до корените повече от 4 – 5 дни. За тия 4 – 5 дни заснехме 380 снимки, които все още не съм намерил време да опиша.

На следващия уикенд – 9ти – 10ти, аз празнувах рожден ден. По този случай решихме да направим едно нестандартно празнуване с пътуване. Затова тръгнахме в посока югоизточна България. Крайна цел бяха Татул и Перперикон и всички обекти от 100 НТО, които ни попаднат на пътя. В това приключение посетихме Чирпан и къщата на Яворов, Стара Загора и паметника “Бранителите на Стара Загора 1877″, Хасково и статуята на дева Мария с младенеца от рекордите на Гинес, Кърджали и Перперикон, Златоград и етнографския ареал, Момчилград и тракийското светилище в село Татул. Направихме над 180 снимки, като вече всичките са описани във Flickr, затова няма да разказвам повече.

През уикенда 16ти – 17ти в неделята се качихме на Черни връх. Рано, в 8:00 сутринта тръгнахме с колата и се качихме до хижа Алеко. От там с Романския лифт до подножието на Черни връх. После около 45 минути пеша до хижа Черни връх и самия връх. Сложихме печати в книжките за 100 НТО, както и в новите книжки – 10те върхове първенци. Времето беше изключително приятно – много слънчево, а горе на 2900 метра не беше жега, но не беше и студено. Аз се разхвърлях по без фланелка за около половин час, в следствие на което изгорях толкова добре, че още ми се бели вратът. Като капак на всичко – предния ден, понеже съм много умен, се подстригвах и си направих кола маска на врата. За да бъде изгарянето качествено.

На Витоша замъкнах не само фотоапарата, но взех с мен и големия статив. Бях се наточил как ще заснема много снимки и ще направя поне няколко приятни 360° панорами. Но техническа повреда в зарядното на апарата, за която разбрах чак на 2900 метра, ме остави с фотоапарат, двуметров статив, 2GB свободна памет и 0 (нула) батерия. Така че ако някой се надяваше да ме види заснет по без фланелка – йок. Все пак снимки има, но са от GSM.

И накрая – миналия уикенд 23ти – 24ти. Отново по следите на 100 НТО тръгнахме в посока към залязващото слънце. Отидохме до ждрелото на река Ерма. Там се разходихме по екопътеката, която е около 13 километра, макар, че така и не стигнахме до края й. След като се катерихме по стълби, пресичахме по мостове, провирахме през тунели и си киснахме краката в студената вода, хапнахме кебапчета (аз пих само сок от моркови) на поляната преди влизането в ждрелото. Питахме един възрастен човек, който се оказа, че е горски, на къде е пътят към хижа Руй. Той ни упъти и ни каза, че до там са около 10 км, но пътят не е подходящ за лека кола, може да се мине само с джип.

Да, бе, да. Той ще ми каже. Напънахме ситроена по черния път като че е югославска магистрала. Само дето бързичко се отказахме. На око прецених, че с колата трябва да сме минали около половината път. И понеже преди това в Интернет четохме, че пеш се минава от селото до хижа РУй за около час и половина, калкулирах, че след максимум час сме горе. Да ама не – в последствие се оказа, че черен път не се взимал както асфалтираните и всъщност не сме минали дори и една десета от пътя (по-конкретно с колата сме минали някакви си 900 метра). И така – катерихме се до хижа Руй 1:45 часа. Най-якото беше, че хижата беше заключена, а от хижаря нямаше и помен. Слава богу поне чешмата работеше и водата беше чиста и студена. Напълнихме бутилките, починахме около 40 – 50 минути и поехме обратно към колата. Оказа се, че не сме най-лудите, защото срещнахме 5ма туристи с палатки и големи раници (дори носеха китара) да се катерят към хижата, като ги срещнахме на 10 минути от колите в 16:30 часа, което ще рече, че те преди 18 часа не могат да стигнат до хижата. А, ако не знаете, в планината се стъмва рано, бързо и качествено. От ждрелото и хижа Руй има още 160 снимки.

На връщане към София минахме през село Ребро, което е на 2 км. вдясно от пътя. Отдавна бяхме набелязали селото за посещение, защото прабаба ми е била родена там през 1912 г. Още като малка родителите й заминават за София и тя почти не е живяла в селото, но все пак беше интересно. В момента там живеят 19 човека, като най-младите са родени по-късно от първата дъщеря на прабаба ми – моята баба.

Накрая малко полезна информация за любителите на 100 НТО. Печатът за ждрелото на река Ерма може да бъде открит в хижа Ерма през почивните дни или в магазина за хранителни стоки срещу Банка ДСК в град Трън. Печат за връх Руй, за книжките за върховете първенци има в същия магазин за хранителни стоки в град Трън, както и в хижаря на хижа Руй, ако го сварите в хижата. Барабар с този хижар можете да се качите и до самия връх, където е забранено да се ходи сам, защото е гранична зона. Печатът за Перперикон се намира в регионалния исторически музей в град Кърджали, където се намират и повечето предмети открити на Перперикон. До Перперикон се стига с лека кола от Кърджали (има табели) до паркинга и от там пеша с водач-екскурзовод или без за около 30 – 40 минути катерене. Тракийското светилище в село Татул не е включено в 100 НТО. До него се стига с лека кола от град Момчилград (има табели) до паркинг на самото влизане в село Татул. От там има равна асфалтирана пътека, около 10 минути пеш, до самото място.

За странните съобщения

Напоследък Windows ми показва странни съобщения. Може би защото и двете съобщения ми ги показа на чужд компютър, а може би защото неведоми са пътищата Microsoft-ски.

Successfull error

Както става ясно от съобщението, Windows е забелязал грешка – операцията е била успешна!

Net beans

Тук пък от NetBeans ни питат, дали искаме да участваме в допитването за задоволени потребители, като явно няма опция да “не си задоволен” – или участваш сега, или по-късно. Както се казва: по-добре късно, отколкото никога!

Next Page »