Понеже прочетох блога на победителя в конкурса, реших, че ще е готино да разкажа моята гледна точка. Освен това – добър повод да пусна най-накрая нещо в тоя мой блог, че съвсем го забравих.

Много от познатите ми подходиха с голям скептицизъм – тия деца, те нищо не знаят, знаеш ли какъв ужас ще бъде там, тия проетки не са техни, всичко е фалшификация… Аз обаче виждах светлина в дъното на тунела и силно се надявах да не е от идващия насреща влак.

По-нататък имаше няколко срещи, обсъдихме организацията, какви изменения ще правим в правилата и критериите за оценка, как ще протичат защитите, наградите, ала бала, и т.н. Тихомил се оплака, че състезанието съвпада с друго мероприятие в Търново по същото време и не може да намери лектори. Обадих се на мой колега и близък приятел от близо 10 години – Петьо Иванов (този с Рубито), казах му за какво става дума. Той отговори, че ще участва и на другото мероприятие, но идеята му харесва и обещада дойде (и дойде).

Отделно с Тихомил се разбрахме, че и аз ще изнеса една лекция, като още не се знаеше темата – изпратих му тематичния ми план от университета (водя лекции в Нов български университет) и му казах – избери тема, аз ще говоря. Тихомил избра ауторизация и аутентикация.

Месец преди самия конкурс Тихомил ми изпрати списък с проектите и документацията към всичките и направихме първия кръг от журирането, на който избрахме 21 най-добри проекта в категорията.

Седмица преди датата на конкурса получихме и копия на сорсовете на всички класирани за финала проекти. Разгледах ги и си нахвърлях бележки по всеки от тях. В този момент именно – за мен започнаха приятните изненади – всичките проекти бяха изключително добри. Пак се намериха скептици, да ми разправят, че тия проекти не са правени от учениците – това са на други хора, тия деца нищо не знаят…

На 23 април пристигнах по обяд в комплекс Островче. Настаних се, отидох с колата до Лозница по личен ангажимент и вечерта се върнах за откриването. След това вечеряхме… заседяхме се в ресторанта, пийнахме по няколко питиета и към 2 часа (ахъм, към 2) си легнах. Тук беше втората изненада – всички участници бяха изключително готини – културни младежи, разбиращи от това, което правят.

Преди деня за окончателното журиране със Стоян и Гено се разбрахме няколко неща: първо да не коментираме проектите по време на защитите, а само да задаваме въпроси които се отнасят до оценката. Идеята е да не плашим и без друго притеснените участници. Второ се разбрахме, че всеки журира по съвест и директно пише точките без да се консултираме един с друг – за да има максимално обективно журиране. Трето – разбрахме се, като напишем всички точки да видим дали класирането е ОК или ще се наложи да “помогнем” на някой проект, защото виждаме, че е качествен, но по формалните метрични параметри е получил малко точки. Накрая стана така, че победителите се очертаха доста убедително. Проектът класиран на първо място беше безспорен фаворит и беше на първо място и при тримата! По-надолу бяха подредени доста сходно и така и не стигнахме до коментари по оценките ни. В крояна сметка ги публикувахме без никакви корекции.

Друго нещо, за което се разбрахме, беше че няма да си позволяваме да правим остри забележки към ученици, като единствено аз си позволих да направя една единствена забележка към края на оценяването. В един от проектите видях нещо изключително нередно. Зададох въпрос на участника – защо го е направил така. От практиката ми в университета знам, че понякога хората имат добри обяснения за глупостите, които са направили и често пъти отговорът им частично или напълно оправдава това, което са направили. За съжаление чух най-ужасния отговор, който можех да си представя: “Защото така са ни учили”. Това беше breaking point за мен и тогава пуснах доста груба забележка, но не към участника, а към научния му ръководител или който го е учил на това. Извинявам се, ако съм засегнал някого и държа да отбележа, че след такъв отговор – това, което видях в сорс кода по никакъв начин не е повлияло на оценката ми към този проект. Умишлено не коментирам имена на хора и проекти – който е замесен си знае.

Сутринта станах рано-рано. Закусих… аз съм от журито – няма от какво да се притеснявам, отидох в залата. Защитите за мен изобщо не минаха бързо Имах чувството, че нямат край. Тук за мен дойде третата изненада – участниците бяха изключително подготвени. Разбира се – говоря обобщено, но това бяха младежи, повечето под 18 години или около тази възраст, а бяха завършени специалисти – не просто бяха направили проектите си, ами и знаеха как и защо са ги направили, разбираха какво са направили. Не на последно място – повечето от тях имаха изключително добро представяне. Не мрънкаха, говореха ясно, по същаство, изпълнени с увереност, усмихнати… С две думи изкефих се максимално, че има такива млади хора.

Още докато журирахме победителят убедително се очерта. Самият факт, че проектът^* на Николай Стоицев беше класиран на първо място и от тримата от журито е достатъчно показателен. Държа лично да го поздравя за добре свършената работа и да му пожелая много успехи в бъдеще. После прочетох малко повече информация за това момче и сега вече разбирам, че го очаква доста добро бъдеще.

^* Не очаквайте да видите поразяваща гледка – хубавите неща са скрити отдолу!

Приключихме със защитите (представянията) на проектите и хапнахме. Междувременно пристигна Петьо Иванов, заведох го до залата, но не останах да го слушам, за което сега съжалявам, но със Стоян и Гено (другите двама от журито) трябваше да съставим окончателното класиране. Понеже по време на защитите няколко пъти прекъсна връзката с Интернет – някои от проектите ги бях написал на хартия, трябваше да вкараме точките в системата и т.н.

Тъй като типично за мен – до последно не бях подготвил нищо за моята лекция, върнах се в залата и по време на лекцията от Телерик заседнах да си нахвърлям слайдовете. Проблемът е да седна да го свърша, иначе всичко ми е в главата. Държа да успокоя Николай (победителя в категорията), че вече над 10 години говоря пред хора почти всяка седмица – лекции в университета, презентации във фирмата, семинари по различни мероприятия, пресконференции и др. И аз винаги се сещам, че съм забравил да кажа по нещо важно, че нещо можех да го кажа по-добре и т.н. Но това е животът. Не знам колко добре съм се справил с моята част от лекцията, надявам се да е било добре. Не чух оплаквания

После мина моята лекция, имаше въпроси, хората видимо бяха заинтересувани. Сега разбирам, че е имало нещо (Challenge Response), което съм казал и Николай не го е знаел… егаси кефа, бях се усъмнил, че това момче е малък гений (сега вече съм сигурен) и че знае абсолютно всичко. После от журито изнесохме кратка лекция за нещата, които не са ни харесали в проектите, но в обобщен вид. Имаше доста неща които се изкоментираха и въпреки това проектите бяха достойни и достойно защитени от авторите им.

Тук трябва да отбележа, че останах изключително приятно изненадан от проектите. Спокойно мога да заявя, че всичките проекти стигнали до финала на конкурса са значително по-качествени от това, с което се сблъсквам всеки семестър при студентите ми. Говоря както за бакалаври 4ти курс, така и за магистри! Още повече – не чух да се зададе нито един глупав или безсмислен въпрос, нещо, което ми се е случвало многократно в университета. Оставам с впечатлението, че всички участници бяха многомотивирани, знаещи и мислещи хора. Голям кеф изпитах… И в този ред на мисли – трябва да благодаря на Тихомил, че ми предостави възможността да изживея това нещо, защото ми върна надеждата, че не всичко е мрачно и ужасно, защото ми повдигна настроението за месеци напред, защото ме извади от офисното ми всекидневие, защото се видях със стари приятели и се запознах с нови.

Като приключихме с всичко – разбрахме, че другото жури още не е готово… Откарах още час – час и половина с допълнителна импровизирана лекция по непредвидени теми. Нали съм си мълчалив… Надявам се да се е получило добре, вече съм претръпнал и не се плаша от импровизации. Честно казано бях готов, ако има интерес – на другия ден да говоря и в автобуса по път Е, може би догодина… Най-много ме е яд за едно нещо – на импровизираната лекция в края на деня Николай Стоицев каза, че темата за дървовидни структури в релационни бази данни му звучи интересно, но тъй като беше единствения, който прояви интерес в залата – минахме към друга тема. Направи ми силно впечатление, защото предварително знаех, че е победител в конкурса, а също забелязах, че на всички обсъждания, лекции и т.н. когато има поставен въпрос – той знае отговора, при това правилния отговор, при това с разбиране… и вече се бях отчаял, че знае всичко и няма да му привлека вниманието с нищо. Затова ме е яд, че така и не разказах за тази тема, а тя е една от любимите ми. Николай сега е в 12 клас, което означава, че догодина няма да участва, така че дори и догодина да ме поканят пак, дори и да включим темата – той най-вероятно няма да присаства на конкурса. Освен това съм убеден, че веднъж разпален интерес няма да остане да гори цяла година и да чака Webloz 11, за да го чуе от мен. Просто съм сигурен, че ще потърси информация по темата в най-близко бъдеще. А ако съм сгрешил с впечатлението си и е бил запознат с темата – плаша се, моите адмирации.

И така, приключихме, пак стояхме в ресторанта почти до 2 часа. Дремнахме, на другия ден станах в 7, но пропуснах екскурзията. Като виден фен на 100те Национални туристически обекта вече съм бил и в Свещари и на Демир Баба Теке. Уникални места – препоръчвам на всеки, който не е бил – да ги посети, както и другите обекти от проекта на 100 НТО. След награждаването се натоварих на колата и… кефа свърши. Силно се надявам догодина Тихомил да ни покани отново… сигурен съм, че ще бъде също толкова голямо удоволствие за мен да участвам в това мероприятие.

И накрая, ще се възползвам да поздравя всички участници, дори не само тези във финала – всички участници в конкурса, защото проектите бяха качествени, защото получих няколко приятни изненади, защото вече съм убеден, че светлината в дъното на тунела е слънцето, а не насреща идващият влак.

Второто място е за Димитър Вулджев и проекта му на Ruby on Rails
Третото място беше за Мирослав Петров от Тутракан и проекта за обучение по биология.

Сега остава да оправят и ъгълчето, за което се дърпа станиолът, за да се отвори кофичката и ще бъдат №1.

И понеже вчера пристигна един много благ e-mail, реших да пиша за това. На фона на оплакванията от Еленко и други подобни сигнали за некоректно посочване на източници и безскрупулно нарушаване на авторски права, на мен ми се случват далеч по-приятни събития. За съжаление, не се случват в България.

Някъде през октомври миналата година получих един e-mail от офиса на UNDP в Словакия, че са харесали моя снимка във Flickr и биха искали да я използват в статия на техния информационен бюлетин. В писмото ясно бяха написали, че не търсят комерсиални снимки, т.е. нямат намерение да я купуват, но питаха за разрешение, да използват снимката, като изрично бяха написали, че ще посочат авторските права, така както аз предпочитам.

Е, на така зададен въпрос, как да откаже човек – отговорих им, че нямам против и единствената ми молба е да ми изпратят копие от бюлетина, след като го публикуват, за да видя къде и как е сложена снимката. Вече бях забравил за тази случка, но вчера получих нов e-mail, в който ме уведомяваха, че бюлетинът е бил публикуван, благодариха за оказаното съдействие и предложиха да ми изпратят хартиено копие от бюлетина, ако им посоча пощенски адрес.

Снимката е отдолу на 13^та страница в статията за граждански инициативи и селскостопанско развитие. В статията се споменава и България във връзка с частните водни стопанства и доставката на вода за селското стопанство. За съжаление примерът не е даден в добра светлина, но за това сме си виновни ние. А самата снимка заснех, при едно от пътуванията по 100^те НТО, когато посещавахме връх Руй и ждрелото на река Ерма. На връщане, майка ми си спомни, че пра баба ми е родена в село Ребро и макар да е живяла там само 2 години, заради идеята минахме да разгледаме селото. Положението беше от трагично по-трагично, в селото живеят 18 човека, всичките на възраст на 70 години. През почивните дни идва по някой роднина от София, но като цяло никой от тях не живее в селото. Имаше доста изоставени и срутени къщи и имаше много интересни неща за снимане. Едно от тях беше и тази стара чешма, която не можеше да се затвори докрай и капеше.

Явно има места по света, където нещата се случват не по втория начин, а по единствения възможен. И тези места по света не са много далеч от България. Не са далеч както географски, така и културно, защото Словакия, като част от Чехословакия, също е бивша страна от соцлагера. Въпреки това, очевидно са се отдалечили от нас с бърза крачка. И макар че съм песимист в това отношение, пожелавам си, съвсем скоро и у нас да тръгнат в такава посока нещата.

И всеки път, като видя телефона в тоалетната се питам, от къде произлиза тази необходимост? Защо се е наложило телефонът в тоалетната да бъде мерило за петата звезда? Дали наистина най-голямата нужда на хората, които най-често посещават подобни хотели, е да имат телефон докато са в тоалетната? Що за лукс внася това във всекидневието ти в хотела?

И след това изникват още въпроси. Защо не се въведат други стандарти? Други изисквания, които внасят не по-малко лукс и изисканост в един хотел? Защо ред безумия в един петзвезден хотел са толкова естествени, колкото и наличието на телефон в тоалетната?

За всичко това се питам, след престоя ми в няколко такива хотела, където ми се случиха неща повече от абсурдни. Неща, които са абсурдни в средностатистическо заведение, но някак си се оказват естествени в петзвездния хотел.

След едни от поредните избори проведохме семинар, на който се обсъдиха технологичните нововъведения, които сме използвали, какви са плюсовете и какви са минусите им, какви грешки са били допуснати и какво да се предприеме, за да се избегнат в бъдеще. Въпросният семинар се проведе в хотел „Двореца” във Велиндград – пет звезди, гигантски претенции.

Пристигам, настанявам се, хотелските врати са с чип карти вместо ключове – нищо ново. Дават ми чип картата и тъй като колегата, с когото ще бъда в една стая ще пристигне по-късно, казват ми, че неговата карта ще му я дадат когато пристигне, нищо повече, пък и звучи логично. Нали? Да, ама не, защото между другото ми спестяват една много важна подробност, че когато му дадат картата, това ще инвалидира моята карта. Аз отивам до басейна, връщам се мокър по една хавлия с картата в ръка, но стаята не се отключва. Отивам на рецепцията и там ми обясняват с най-невъзмутим тон, че да, когато е пристигнал колегата и са му дали неговата карта, моята е станала невалидна. Ами дайте ми сега една валидна тогава? Ако ви дадем нова карта, това ще направи невалидна картата на колегата ви! И какво се оказва, единственият вариант е двамата да си получим картите едновременно. Забога, това са карти за хотелски врати, не за изстрелване на балистични ракети. А защо не направят вратите да се отварят, само ако двамата заедно пъхнем картите? Освен това глупостта на софтуера в хотела може да се преодолее с повечко мисъл от задклавиатурните устройства, като просто издадат две карти едновременно и втората остане временно на рецепцията. Ама къде ти толкова акъл на рецепцията в пет звезден хотел?

Отиваме на гала вечеря в ресторанта на същия хотел „Двореца”, Велинград. Ресторантът оценен с пет звезди както хотела. До тук добре, вечерта започва обещаващо, чувам какво има в менюто – сьомги, хайвери, домашно приготвено прясно брюле, филе елена, истинско филирано прошуто, печени птици, дивеч, екзотични плодове. Човек на пръв поглед може наистина да си помисли, че ресторантът е много изискан. Както става ясно, по-късно, оберкелнерът има 25 години опит и е учил във френско училище по ресторантьорство.

Е хубаво, тогава в задачата се пита, защо в такъв ресторант, като поискаш чаша, онзи оберкелнер с 25^те години стаж, учил във френското ресторантьорско училище ти прави остра забележка, като ти държи едноминутна реч, че на масата има достатъчно празни чаши? Изобщо, какво дава право на персонала в подобен род заведение да прави забележки на клиентите, още повече да повишава тон? И това беше само върха на айсберга. Смятате ли, че е допустимо при сервиране да ти бутат облегалката на стола? Смятате ли, че е нормално при вдигането на пепелниците от масата от тях да се ръси пепел по масата, чиниите, чашите и главите на клиентите? Смятате ли, че е нормално бутилките да се носят хванати за гърлата между пръстите на ръката, като в квартална кръчма?

Всичко това е нормално в един петзвезден хотел, точно толкова нормално, колкото е нормално да има телефон в тоалетната. Нали?

Предишният семинар по случай успешното приключване на изборите се проведе в хотел „Аква” във Варна срещу централната ЖП гара. Хотелът е скромно оценен само с четири звезди, две от които вероятно са дадени за двете палми във фоайето – по една звезда за всяка. Иначе хотелът носи престижното звание на най-добър хотел присъдено от БХРА (това не е нецензурна дума, а абревиатура). Настаняваме се. Първо се оказва, че камериерките са с неизвестен чуждестранен произход и не знаят български, а английски почти толкова. Е добре – пестят от заплати за персонала. Топлата вода току дойде, току хване гората и я заняма. Навсякъде в хотела висят надписи, че за гостите на хотела има безплатен безжичен достъп до Интернет (което гледам, че и на сайта им го пише). Но костваше няколко часа и три служителки на рецепцията докато се доберем до паролата.

И накрая идва черешката на тортата – отиваме в ресторанта на хотела за гала вечерята. Оказва се, че поради високо ниво на организация от наша страна, сме пропуснали да предупредим, че в групата има няколко човека вегетарианци. Естествено предвиденото меню е както следва – мощни стекове, мешана скара, луканка… Нищо, казваме си, ще поръчаме сега три четири вегетариански менюта. Да, ама не! Оказва се, че ресторантът на четири звезден хотел нямал кухня. Храната се доставяла по предварителна заявка от кетърингова фирма. Т.е. и да искаме – нито могат да приготвят нещо друго в този “ресторант”, нито можем да поръчаме доставка на други неща, защото кетъринговата фирма работела само с предварителна поръчка, едва ли не три дни по-рано. И дори някак да преживеем липсата на кухня като цяло, това не оправдава, че освен печените меса, всичката храна беше суха. Ако искам да ям сандвичи, ще отида в евтино заведение за бързо хранене, а не в ресторанта на четири звезден хотел. Земелчетата, които сервираха, можеше да убият човек или да напукат гранитогрес, ако паднат от масата.

Лятото тази година фирмата организира тридневен тимбилдинг за сплотяване между екипите от различните отдели. Мероприятието се проведе в хотел „Перун”, Банско. Отново четири звезди. Същият онзи хотел „Перун”, в който се организират и някои от ешмедеметата на кабинета Станишев и тройната коалиция. Пристигаме – архитектура в стил мутро барок. Хубаво, категоризацията не се дава за архитектурните качества на сградата. Влизаме – на рецепцията се образува мощна тапа, а горе споменатата архитектура допринася, като е предвидила рецепцията да е в един тесен коридор – сякаш винаги гостите по естествен начин ще пристигат на равни порции. На рецепцията пълна лудница – никой не знае кой, кой е и къде да бъде настанен. Искат ми личната карта да я оставя на рецепцията – отказах, едва ли не ще ме изгонят. Накрая дадоха катите за вратите. Стаята – нищо особено, като изключим телефона до тоалетната разбира се. Ако не знам къде съм, ще кажа три звезди, едната подарена. Стаите направени с една стърчаща навън конструкция от алуминиева дограма. Чупката между стъклата уплътнена със санитарен силикон. Топлоефективност на помещенията = 0. Отопление – един алуминиев воден радиатор с четири ребра. Радиаторът предвидливо разположен във въпросната конструкция, която по хитър начин се отделя от стаята с дебели завеси. Сиреч, зимно време греем повече природата, отколкото стаята.

Занасяме се в ресторанта – явно слабото място на всеки хотел с висока категоризация. Вечерята е на блок маса – чудесно, който каквото иска и колкото иска, това и толкова си взима. Е да, ама на блок масата нищо не е надписано. Тук не говорим за елементарното изискване в такъв ресторант лютите храни да бъдат изрично обозначени като люти. А не е като да липсва люто, при това на най-неочаквани места, като например люто сирене, което не е червено на цвят! Имам предвид, че дори панираното нещо не е обозначено какво е. Ходи познай какво се крие под златистата коричка на панировката – всичките изглеждат еднакво. Оказва се, че в едната тава са панаирни зеленчуци, а в другата тава – панирани меса. А хората, които не ядат месо какво да правят? Да звъннат на врачка ли? Питаме оберкелнера, трудно ли е да се надпишат? А оня киек, вместо да направи нещо по въпроса, взе да ми сочи тавите с пръст и да ми изрежда 20 и отгоре ястия, като че ще ги запомня и все едно съм единствения в заведението, когото го интересува. Питам го, не може ли да се напише това? Резултатът – донесоха ми на масата хвърчащ лист А4, от едната страна приниран списък с ястията. Хууу, а аз как да позная от тоя списък кое, кое в тавите е? Примерно как да позная под онази панировка зеленчук ли е или месо? Такова нещо, като да ти отнесат чинията, въпреки, че си оставил приборите на масата, подпряни на ръба на чинията – за нищо го нямат. Минава сервитьорът, вдига приборите, мята ги в чинията и отнася всичко. И ако за всичко дотук може да се намери някакво оправдание, то за мухлясалия хляб на блок масата, просто няма никакво оправнадие.

Понеже тоя умник – оберкелнера, очевидно, ни приема, ни предава, не мога да провеждам просветителска кампания, реших да се гавря с тия от рецепцията. Слизам и ги питам дали имат принтер. Имат. Питам ги може ли при необходимост този принтер да бъде използван? Те, очаквайки, че аз не съм в хотела за СПА, а по служебна линия, сигурно искам да го ползвам и предусещайки, че ще ми го пробутат да го ползвам срещу заплащане, веднага заявиха, че естествено, че може да се използва. А тогава може ли ония идиоти, в ресторанта горе, утре да имат напечатани табелки, в коя тава, какво има на блок масата? Гледат ме с могъщо недоумение. Ама проблем ли има – обяснявам аз подробно какъв е проблема и тая патица на рецепцията ми заявява, че не мога да я замесвам – това си било между мен и ресторанта. Сякаш се оплаквам, че имам проблем в някой ресторант в друг град.

Понеже хотелът е СПА, реших да се възползвам от СПАто, вместо да СПЯ в стаята. Исках масаж. Имало отделна рецепция на СПА центъра – от там щели да ми разяснят всичко. Да, ама аз за три дни на тая рецепция жива душа не видях. Единия път чаках час и половина на тая рецепция. Басейнът – под всякаква критика, аз като неплуващ, дори не влязох, но колеги, които влизаха се оплакаха от гъбички по-късно. Реших да пробвам сауната и парната баня – и как? Персоналът е тотално неоткриваем, а системите се активират от тайни пултове без надписи на бутоните и монтирани на най-неочаквани места. Единственото, което можеше да се ползва просто така, беше един импровизиран фитнес център с три уреда за домашно ползване, като два от тях бяха вече счупени частично.

Февруари месец 2008, след като 10 дни карахме ски на Пампорово, от компанията решихме да отидем на СПА, да поразпуснат мускулите след голямото натоварване. Решихме да отидем в СПА хотел „Орфей” в Девин, което е на около 40 км. от Смолян. За да не стане някой сакатлък, специално звъним по телефона и питаме, дали хотелът и СПА центърът са отворени? Всичко работело. Качваме се на буса и 9 човека пътуваме 40 километра посред зима в планината. Пристигаме, една овца ми се хили на рецепцията на СПА центъра, ами то всичко работи, ама ние нямаме изпрани кърпи. Нормалните хора, като отиват на СПА в хотел с много звезди и още повече претенции, не си носят кърпи от вкъщи. Такова нещо като магазин за хавлии – забрави. Е толкова път сме били, няма зян да ходим, хеле раздадоха ни по едно пешкирче, формат – кърпа за лице, да си бършеш с него цялото тяло, да ходиш на сауна и след това да се къпеш и всичко с тая носна кърпичка. Влизаме в съблекалнята, събличаме се, нахлузваме по един бански и с пешкирчетата на рамо потегляме към басейните. Върви се пеша през близо 100 метра коридори, докато се стигне до заветното място. На сред зимата, тия остъклени коридори изобщо не се отопляват – естествено, това е луксозен хотел, кой ще ти отоплява. Накисваме се във водата, не е студена, но определено и топла не може да бъде наречена. От дума на дума, от други хора в басейна разбираме, че имаме голям късмет – днес е събота и има много посетители в СПА центъра (много = 10 човека, поради което вече няма изпрани кърпи) и затова са затоплили водата в басейните. Хората били отседнали в хотела за седмица и до петък включително водата била студена дори в минералния басейн, в който водата е естествено топла, тя не се подгрява – извира с тази температура!

В Девин не сме отсядали в самия хотел, но съм готов да се обзаложа, че има телефони в тоалетните.

В началото на юни месец, в курортния комплекс Албена за поредна година се проведе международният медиен фестивал, на който имах удоволствието или не, да присъствам за поредна година. Кой ме би през ръцете да се настанявам в хотел “Добруджа”? Излъгах се от факта, че този хотел едно време беше пет звезди, сега е четири (току що виждам, че вече е три), но цената му е по-ниска от нощувките в три звезден хотел. “Добруджа” е един от последните не реновирани хотели в курорта. Ами какво да кажа – яко соц! Могъщи месингови и чугунени конструкции във фоайетата, две еднакви плочки нямаше в банята, но пък и телефон нямаше. Душът беше счупен и нямаше къде да се закачи слушалката. Е, поне нямаше телефони в тоалетната. Тапетите по стените бяха пропити с миризмата на стотиците отседнали в стаята, а мебелите няколко пъти са достигали състояние на полуразпад. Старата алуминиева дограма едвам се отваря. В ресторанта картинката не е много по-розова – персоналът те гледа, все едно храната, която ядеш си я откраднал. Един час преди края на закуската спират да сервират каквото и да било на блок масата, като по този начин след половин час не е останало нищо. На рецепцията за първи път чуваха, че в курорта се провежда международен фестивал. Нататък перипетиите продължават повече в посока организация на фестивала, така че ще ги спестя.

Оказва се, че имало места, където телефонът в тоалетната бил последният фактор за получаване на категоризацията.

Миналото лято ходих една командировка до Бургас за два дни. Спахме в хотел “Мираж” на братя Диневи. Мястото е оценено само с четири звезди, но бих им дал и повече. Хотелчето представлява нещо като небостъргач. Стаите бяха направени доста добре, изключително удобно легло. Прозорците не се отварят (което е нормално за всеки небостъргач), а сградата има централен климатик, който работеше повече от добре. Този климатик освен всичко останало поддържа вътре налягане малко по-високо от атмосферното, като по този начин от сградата само излиза въздух, а всичкият влизащ въздух минава през филтъра на климатика. Това спестява страшно много от почистването на прах, защото просто прах няма. Е, закуската в ресторанта не беше от най-разнообразните, пък и тостерът не работеше и изобщо… явно ресторантите винаги са слабите места. Но като цяло беше много на ниво.

А вчера и днес бях на един семинар в Кемпински хотел Гранд арена, Банско. Първоначално подходих много скептично. Очаквах поредния хотел с много звезди и голямо самочувствие без никакво покритие. За мое голямо учудване стана точно обратното – хотелът е на изключително ниво. Като се започне с приятната архитектура, уютния интериор с много нелакирана дървесина, която е характерна за родопския край и се стигне до отношението на обслужващия персонал. Всички от рецепция, през ресторанти и пикола, до камериерки говореха поне английски. Във фоайето те посреща консиерж, който се грижи за всичко. Стаята – голяма, мебелите – удобни, оборудването – пълно, банята – фамозна. Естествено с телефон до тоалетната, то се знае. Навсякъде беше безупречно чисто, дори в общите тоалетни. Даже се заврях в една от стаичките на камериерките, където традиционно е пълен бардак – беше по-чисто от болница. Посрещането на рецепцията беше безупречно. Питаха ме, дали имам нещо против да ми снимат личната карта, като подчертаха, че не е задължително. Всички карти за вратите бяха предварително подготвени и 50 човека се настанихме за по-малко от 10 минути.

Очаквах проблеми в ресторанта, но не би. Персоналът беше очевидно подбран специално за целта. Сервитьорите бяха с бели кадифени ръкавици. По приборите дори нямаше отпечатъци от пръсти. Разнообразието на храната отговаряше напълно на очакванията ми за подобен ресторант. Келнерите питаха за всичко и нищо не пипаха по масата без разрешение. Една бутилчица от 200 мл. безалкофолно да носи – носи се върху поднос и се показва на клиента преди да се налее. Е, храната не беше от най-вкусната, но вкусът е въпрос на вкус, така да се каже.

Единствената причина поради която и хрумна, че може да ми е необходим телефон в тоалетната е, ако се подхлъзна на мокър под, падна и си разбия главата – да мога да звънна лесно на рецепцията да дойдат. Е да, ама в повечето бани, включително и в тази, има специално SOS канапче, които служи именно затова. Така че тоя телефон в тоалетната не подлежи на обяснение.

Оказва се, че имало места, където телефонът в тоалетната бил последният фактор за получаване на категоризацията.

Затова ще спомена накратко по-интересните места, където сколасах да отида през Август, понеже месецът вече изтича (реално днес е последният работен ден).

В началото на август (от 1^ви до 4^ти) традиционно посетихме язовир Васил Коларов в Родопите. Язовирът от много години е прекръстен на Голям Беглик, но аз го посещавам от толкова отдавна, че го знам като Васил Коларов. Ходех там още като дете с родителите ми, а баща ми ходи там още от ученик. Намира се в Родопите, над язовир Батак и е в една каскада с него. Мястото е невероятно и това може да се види и от снимките на Евгени Динев. Наблизо са и Доспат и Широка поляна. Тази година с нас дойде и Боби, а компанията в палатковия лагер в пиковия момент надхвърли 40 човека.

На язовира ходим на палатков лагер, в който няма цивилизация, освен тази, която сами си осигуряваме. Т.е. това не е къмпинг, в който има електричество, печка, течаща вода или други екстри. И това придава на престоя там усещане за близост до “корените на живота”. Само че, аз не мога да издържа толкова близо до корените повече от 4 – 5 дни. За тия 4 – 5 дни заснехме 380 снимки, които все още не съм намерил време да опиша.

На следващия уикенд – 9^ти – 10^ти, аз празнувах рожден ден. По този случай решихме да направим едно нестандартно празнуване с пътуване. Затова тръгнахме в посока югоизточна България. Крайна цел бяха Татул и Перперикон и всички обекти от 100 НТО, които ни попаднат на пътя. В това приключение посетихме Чирпан и къщата на Яворов, Стара Загора и паметника “Бранителите на Стара Загора 1877″, Хасково и статуята на дева Мария с младенеца от рекордите на Гинес, Кърджали и Перперикон, Златоград и етнографския ареал, Момчилград и тракийското светилище в село Татул. Направихме над 180 снимки, като вече всичките са описани във Flickr, затова няма да разказвам повече.

През уикенда 16^ти – 17^ти в неделята се качихме на Черни връх. Рано, в 8:00 сутринта тръгнахме с колата и се качихме до хижа Алеко. От там с Романския лифт до подножието на Черни връх. После около 45 минути пеша до хижа Черни връх и самия връх. Сложихме печати в книжките за 100 НТО, както и в новите книжки – 10^те върхове първенци. Времето беше изключително приятно – много слънчево, а горе на 2900 метра не беше жега, но не беше и студено. Аз се разхвърлях по без фланелка за около половин час, в следствие на което изгорях толкова добре, че още ми се бели вратът. Като капак на всичко – предния ден, понеже съм много умен, се подстригвах и си направих кола маска на врата. За да бъде изгарянето качествено.

На Витоша замъкнах не само фотоапарата, но взех с мен и големия статив. Бях се наточил как ще заснема много снимки и ще направя поне няколко приятни 360° панорами. Но техническа повреда в зарядното на апарата, за която разбрах чак на 2900 метра, ме остави с фотоапарат, двуметров статив, 2GB свободна памет и 0 (нула) батерия. Така че ако някой се надяваше да ме види заснет по без фланелка – йок. Все пак снимки има, но са от GSM.

И накрая – миналия уикенд 23^ти – 24^ти. Отново по следите на 100 НТО тръгнахме в посока към залязващото слънце. Отидохме до ждрелото на река Ерма. Там се разходихме по екопътеката, която е около 13 километра, макар, че така и не стигнахме до края й. След като се катерихме по стълби, пресичахме по мостове, провирахме през тунели и си киснахме краката в студената вода, хапнахме кебапчета (аз пих само сок от моркови) на поляната преди влизането в ждрелото. Питахме един възрастен човек, който се оказа, че е горски, на къде е пътят към хижа Руй. Той ни упъти и ни каза, че до там са около 10 км, но пътят не е подходящ за лека кола, може да се мине само с джип.

Да, бе, да. Той ще ми каже. Напънахме ситроена по черния път като че е югославска магистрала. Само дето бързичко се отказахме. На око прецених, че с колата трябва да сме минали около половината път. И понеже преди това в Интернет четохме, че пеш се минава от селото до хижа РУй за около час и половина, калкулирах, че след максимум час сме горе. Да ама не – в последствие се оказа, че черен път не се взимал както асфалтираните и всъщност не сме минали дори и една десета от пътя (по-конкретно с колата сме минали някакви си 900 метра). И така – катерихме се до хижа Руй 1:45 часа. Най-якото беше, че хижата беше заключена, а от хижаря нямаше и помен. Слава богу поне чешмата работеше и водата беше чиста и студена. Напълнихме бутилките, починахме около 40 – 50 минути и поехме обратно към колата. Оказа се, че не сме най-лудите, защото срещнахме 5^ма туристи с палатки и големи раници (дори носеха китара) да се катерят към хижата, като ги срещнахме на 10 минути от колите в 16:30 часа, което ще рече, че те преди 18 часа не могат да стигнат до хижата. А, ако не знаете, в планината се стъмва рано, бързо и качествено. От ждрелото и хижа Руй има още 160 снимки.

На връщане към София минахме през село Ребро, което е на 2 км. вдясно от пътя. Отдавна бяхме набелязали селото за посещение, защото прабаба ми е била родена там през 1912 г. Още като малка родителите й заминават за София и тя почти не е живяла в селото, но все пак беше интересно. В момента там живеят 19 човека, като най-младите са родени по-късно от първата дъщеря на прабаба ми – моята баба.

Накрая малко полезна информация за любителите на 100 НТО. Печатът за ждрелото на река Ерма може да бъде открит в хижа Ерма през почивните дни или в магазина за хранителни стоки срещу Банка ДСК в град Трън. Печат за връх Руй, за книжките за върховете първенци има в същия магазин за хранителни стоки в град Трън, както и в хижаря на хижа Руй, ако го сварите в хижата. Барабар с този хижар можете да се качите и до самия връх, където е забранено да се ходи сам, защото е гранична зона. Печатът за Перперикон се намира в регионалния исторически музей в град Кърджали, където се намират и повечето предмети открити на Перперикон. До Перперикон се стига с лека кола от Кърджали (има табели) до паркинга и от там пеша с водач-екскурзовод или без за около 30 – 40 минути катерене. Тракийското светилище в село Татул не е включено в 100 НТО. До него се стига с лека кола от град Момчилград (има табели) до паркинг на самото влизане в село Татул. От там има равна асфалтирана пътека, около 10 минути пеш, до самото място.

Сега, след „събитието” чета какво се коментира из Интернет, по блогове, по сайтове и по други места. Чета с любопитство – какво мислят реално хората за този фестивал. Аз лично всяка година отивам с надежда, а се връщам с разочарование. А тази година отидох с надежда и с Надежда (колега от МФ)… и пак се връщам не особено впечатлен от фестивала. Гледам, че някои хора в Интернет пространството описват организацията като много добра, цитирам: „Организацията обаче е на много високо ниво” или пък, че курортът Албена бил място, където човек би отишъл да почива, или пък, че партитата били организирани на ниво и с добър кетъринг.

Е, дано не разбия нечии детски мечти. Аз не отивам на фестивала за първи път, посещавам го от далечната 2002 г, когато с АРА се провеждаха по едно и също време и на едно и също място. Бих казал, че организацията потъва с всяка изминала година и нещата вървят от трън, та към глог. Курортът Албена беше хубаво място за почивка. Беше някога. Ако на някого му харесва този курорт – не мога да си представя къде е почивал досега. Линчувайте ме, ако искате, но аз не се сещам за добър курорт по българското Черноморие, още по-малко асоциирам израза „добър курорт” с Албена.

Е да, наистина, сравнено с бетоновите възли и бункерите на четири ката под пътя и още два над пътя и пълната липса на каквато и да било инфраструктура по южните части на Черноморието, Албена е по-добре. Макар че повечето хотели яко лъхат на соц-реализъм. Особено тези, които все още не са реновирани са пълна скръб. Тежки месингови конструкции във фоайетата, мокет, велурен или ленен тапет по стените, немски асансьори, надживели създателите си, варови замазки с жълт латекс отгоре, очукани дървени мебели, освежени преди години с блажна боя отгоре. По улиците – руски ученически групи и немски баби и дядовци по хавлии, топлят гънки като змии, киснат си краката за лек в балнеосанаториума. Но дори и ремонтираните хотели не мога да нарека хубаво място за почивка, защото съм виждал и по-добри на по-прилични цени.

Курорт, в който в полунощ, ако огладнееш, няма какво да ядеш – не ми го хвали. След 23 часа няма работещо заведение, ако не броим дискотека Цар, където има пица и хамбургери, но се влиза с билет! В 18 часа, на крайбрежната улица ни обясниха, че дюнери ще има чак утре, вечер не се харчели много и гледали да ги шитнат до обяд. Яко нагъвахме палачинки със сирене и кашкавал (и предни години сме яли при същата лелка) и салатки от полу-умрели зеленчуци. Курорт, в който бирата и шоколадът в магазина са на същата цена, като от мини бара в хотела – също не ми го хвали.

Нямам против високите цени в заведенията, но ако съответстват на някакъв клас обслужване. Не може в заведение, в което 300 грамовата пица започва от 12 лв, да ти сервират върху гланцирана хартия с рекламни послания, все едно си в заведение за бързо хранене, приборите да ти ги носят с намотана салфетка около тях, персоналът да не прави разлика между Шардоне и Траминер, да ти обясняват, че пестото е печена филийка с чеснов сос и единствената бира, която се предлага да е наливно Пиринско. Не може три заведения едно до друго, да се състезават, на кого музиката му е по-силна за сметка на посетителите и минувачите. Не мисля, че като надупиш уредбата по-силно, ще дойдат повече клиенти, това да не са нощни пеперуди на лампа? Или пчели на мед? Или мухи на лайно?

Стига за курорта и environment-а. Организацията. Всичко започна прекрасно – от София тръгнахме с над 2 часа закъснение. Пристигнахме малко след полунощ на 3 юни. От пет резервации – едната липсваше, което го очаквах, затова си носех всички възможни документи: ваучери, разпечатки от резервационни системи, копие от фактурата. Настанихме се. Бях гладен. Задоволих се с единствения шоколад от мини бара. Останах си гладен. Имаше и ядки, но ги пропуснах.

На другия ден – 4 юни, отиваме под строй да си вземем акредитациите. От десет години фестивалът се провежда в „Балона” – закрит тенис корт до хотел Добруджа. Бодро се насочвам към балона, да, ама не. Балонът е затворен, запечатан с бяла хартийка с печат. Отстрани се търкалят топки сено като в уестърн – с две думи, няма вид на място, където предстоят пет дни фестивал. Или е рано, 10:00 сутринта, или не е това мястото. Понеже на закуска видях човек с бадж от акредитациите – явно не е рано, значи не е това мястото. Табела – нанайци. Връщаме се в хотела, питаме на рецепцията. Изобщо нямат представа, че има фестивал в Албена по това време – туш. Звъня по GSM, дават ми номерата на организаторите на фестивала. Въртя софийски номер – 5 сигнала никой. Въртя GSM номер – 5 сигнала никой. Що ли не се учудвам? Куца работа! Виждаме табела, да сочи към културния дом, в който се помещава пиано бар – интересна метаморфоза. На фасадата плакати, реклама на фестивала, страшна работа, отпред една възрастна жена полива цветята: „Извинете, тук ли се провежда фестивалът Mediamixx?”. Какъв фестивал? Иде ми да намеря нещо тежко, евтино и държавно, да си разбия главата. Засичам с периферното зрение човек, който аха ще отпраши с кола, но на врата му виси бадж, тичам и го питам. Оказва се, че тази година мероприятието било преместено във вариетето. Ясно – много удачно, предвид че вариетето е възможно най-отдалеченото място в курорта. Отиваме – както винаги пълна суматоха. Имаш предварително попълнени данни, но никой нищо не знае. Снимат те в единия край на щанда с web камера и ти казват един номер, дето си го помниш сам. Редиш се на втора опашка, казваш си номера. Да, ама не е тоя номер! Търсят те по снимка в папка с още 100 други. След 30 минути получаваш бадж. А фактурите? Фактурите на трето „гише”, там счетоводител с големи очила ги търси в дебели класьори още 10 минути, сякаш щеше да е проблем да ги печатат на момента? Така или иначе фактурите нямаха нито подписи, нито печати. Питам ги, като преместихте мястото на провеждане, трудно ли беше долу, на балона, да сложите един лист, да не е на принтер, с химикал написано: Mediamixx се провежда във вариетето. Отговарят ми: „Виж, как никой не се е сетил”. Ми на, де, нали ви подсещам – до края на фестивала нищо не пишеше на балона.

О чудо – след около час патаклама – вече сме събрали необходимото. Да надникнем най-накрая и в изложбената зала. Тя, за разлика от предни години, е с висимо по-малка площ и се намира под земята, т.е. няма естествена светлина в помещението – изключително удачно хрумване. За сравнение, ще кажа, че балонът беше покрит с полупрозрачен полимерен материал и беше изключително слънчево място през деня, а площта вътре е колкото два тенис корта. Хубаво – така са преценили, майната му. Слизаме по витата стълба – долу все едно е гръмнала бомба. Жив човек няма, щандовете още се сглобяват, половината са празни, а вече минава обяд. Джан-джун, от VivaTel ми подариха дефектен mousepad, някакви евтини рекламни материали, по щандовете пълни темерути – никой не те поглежда в очите, сякаш си там, да ги накажеш, всички бодат мокета с носове. Атмосферата е притихнала, почти никой не говори. Направо сюжет от Хичкок.

Понеже си забравих графика на презентациите на web сайтове в София, попитах на гишетата, където дават акредитациите, дали нямат копие. Ау, то било поверителна информация. Мърдам две крачки назад – той бил залепен на щанда отстрани. Питам ги – нали беше строго секретно. А-а-а-а, ама вие за наденицата ли питате? Ами нямаме копие.

Заприказвах се с хора от уеб асоциацията. Похвалиха ми се, че тази година са постигнали небивал успех на преговорите с организаторите на фестивала и били уредени изключително изгодни условия. Не знам точно какви, предполагам, че например това, че щандът на асоциацията липсва в картата на изложбената зала и е разположен под стълбището и до тоалетните. Ако това е било изгодна сделка, представям си какво трябва за да имаш щанд на нормално място. Оказа се, че на този щанд има разпечатан графика на представянията, който издирвах близо половин час.

Разходихме се, към 14 часа отидохме за презентациите на сайтовете. В залата има двама от журито и двама от „организаторите”. Някакъв лаптоп с неизяснен статут, с някакви браузъри с неизяснен статут и достъп до Интернет със съмнително качество. На sound картата липсва драйвър естествено. Аз предвидливо си копирах презентацията върху тоя лаптоп, за да не губя време, като ми дойде реда. После се насъбраха хора и започнаха презентациите. Щях да изпопадам под масата. Пак търсих нещо тежко, евтино и държавно, да си счупя главата. Наизлизаха някакви странни хора, които не че нямаха презентаторски опит, те пред хора не бяха излизали през живота си. Ъ-ъ-ъ-каха през цялото време, а половината презентации протекоха при яко спечена обстановка в стил: „Ами ето го нашия сайт, ние много си го харесваме, както виждате, ето тук, има меню, а като кликнеш на линка, се зареждат и други страници…” Имаше и още по-добри бисери, като например двете жени, които, макар и със закъснение, представиха сайта на НБУ. Та те изобщо не знаеха за какво става дума, нито в сайта, нито на фестивала. Излезе някакво момче, явно студент в НБУ, да си даде факултетния номер, да могат да покажат системата за студенти. Аз тактично си замълчах, че имам и преподавателски номер, да им покажа и системата за преподаватели. Също и една добре облечена дама, вероятно съпруга на Юлиан Тахов, която представи сайта на интериорния дизайнер, като сайт, направен от сина на техен роднина, който го направил много готин и тя лично му се кефи много, сравни го със сайта на Версаче, който бил по-зле. Жената беше изключително ентусиазирана и се извини няколко пъти, че нищо не разбира от сайтове. Мани другото, ами сайтът си беше готин. А в последствие видях, че на сайта пише, че е правен от Netage, пък не знам момчето кое е било. Аз не си падам по такъв кичозен дизайн, какъвто прави Тахов, но това не ми пречи да ми хареса сайтът, макар и чисто визуално. Освен това имаше много добре направен презентационен клип. Разбира се, имаше сайтове, които изобщо не тръгнаха, други пък тръгнаха, но без звук. Единственият презентатор, който ми направи добро впечатление, беше презентаторът от Дарик, който друго ако не, поне можеше да говори пред публика. За съжаление Дарик ни бяха основен конкурент и ни отмъкнаха първото място в категорията, но това е друга тема.

Вечерта парти за откриване на фестивала в дискотека Цар. Тази дупка, до миналата година се наричаше „Горски Цар” и представляваше дъсчена барака на два етажа с евтин басов саунд. Сега е преобразена в кичозно клубно заведение с масички тип варел и сепарета, като са направили вътре четири бара в различни краища на дансинга. Също са сложили прилична вентилация и по-качествено озвучаване и осветление. Отвън са остригали храстите, сложили са плочки, от тия с дупките с трева, по които не може да се ходи с токчета, монтирали са по земята едни LED лампички тип „Гъбка”, които, въпреки, че светеха, бяха основен препъни камък. Лично видях как дузина хора пострадаха тежко още първата вечер, а после разбрах, че имало и тежки случаи на счупени крака, порезни рани и т.н. Аз лично си одрасках обувките три пъти, но слава богу, още не съм инвалид от тях. Кетъринга се изчерпваше с прилично разнообразие от алкохолни напитки, в моята област – водката, само Абсолют, натурален, цитрон и с ванилия. Е това е избор. Безалкохолни – йок, мезелъци (луканка, сиреч) – йок. Мокрият бар е един за цялото заведение на маса метър на пет – крайно недостатъчно. Няколко човека дръпнаха по една реч на сцената на английски, като говореха с ужасен френско-негърски акцент, като от анимационните филми, но завалено. Като капак на всичко, токът спря три пъти, още преди да са започнали с речите.

На другия ден трябваше да има награждаване. Отиваме, заемаме позиция в залата и сядаме да стискаме палци. То със стискане на палци не става тая работа, трябва и акъл, както и суха пара, но. Церемонията започва с половин часово закъснение. През тоя половин час, тепърва се монтира лаптоп и озвучителна техника. Тон режисьорът се опита да избие рибата и присъстващите с мощен брум от колоните. Организацията на цялото мероприятие протича в стил мама, татко и аз. Първо награждават креативни медии. Всичко се води отново на умопомрачаващ английски. Приветстват председателя на международното жури – някакъв възрастен турчин – Зюхтю Седзер, който говори на нещо като английски над 20 минути, като вероятно разказа два вица докато си държеше речта. Беше сюрреалистично, защото говореше относително тихо и на два пъти избухваше в доста бурен смях, като беше единственият в залата с правостоящи, който се смееше. Явно на организаторите им беше неудобно да му отнемат думата. Изтърпяхме го. Раздадоха наградите, съобщиха, че с това приключва церемонията, угасиха прожекторите, събраха камерите и духнаха. Ами уеба? Уеба да го уеба. Излезе Борил, председателя на немеждународното жури за web и съобщи, че няма страшно, награди ще има, но ще продължим след кратка кафе пауза.

Награждаването протече в странна обстановка, доста тихо, нямаше спорове. Не съм убеден, че награди получиха най-добрите и не визирам категорията, в която имахме номинация. Въпреки това е напредък, че за първи път се публикуват всички оценки на сайтовете в Интернет. За всеки член от журито, по всеки от трите критерия, за всеки сайт – каква оценка е дадена. Разбира се оценките са супер субективни и няма как иначе. Самият факт, че различни членове от журито са дали на един и същ критерий, за един и същ сайт възможно най-ниска и възможно най-висока оценка, идва да посочи, че има нещо куцо в оценяването. Категориите също не бяха много добре замислени и нямаше комисия, която да следи, дали сайтовете са в правилните категории, а предишни години е имало такава – знам, защото съм бил член на такава комисия през 2006 г. И въпреки това напредък има. От три години повтарям в уеб асоциацията, че оценките на журито трябва да се публикуват, иначе най-малкото изглежда съмнително. Доводите, че така всеки член на журито трябвало да заеме един вид лична позиция и да си аргументира оценката звучат меко казано абсурдно. Ако някой от журито не може да се аргументира за оценките, които е дал или се притеснява или срамува от оценяването, което е провел, вероятно трябва сериозно да се помисли, дали такъв човек има място в журито изобщо. Иначе, бях приятно изненадан, че сме получили най-висока оценка от човек, когото дори не познавам, за съжаление пропуснах и да се запозная, но никога не е късно. За първи път имам усещането, че на конкурса е имало някакво журиране, а не командно-административна система за раздаване на наградите по финансови показатели. Макар и да смятам, че оценките са субективни, поне има доза прозрачност в организацията. Както разбрах от коментари по-късно, основна причина да не ни харесват е принципното отношение на хората към държавата и държавните структури. На такива хора ще кажа, че по такива места работят не по-лоши специалисти, които си обичат работата не по-малко от останалите и които изживяват проектите си, така както и в частните фирми. И тези хора често полагат не по-малко усилия и се радват не по-малко на наградите след конкурса. Макар че на нагласени награди – какво да им се радваш.

Втората вечер, пак в дискотека Цар, се проведе парти с названието „Lux Beach Party”, не е ясно дали се превежда като „Луксозно парти на плажа”, защото очевидно дискотеката е далеч от плажа, или „Парти с луксозни кучки” защото беше пълно. Партито е спонсорирано от Томоу и Вазилеу груп (или поне така грешно бяха изписани Томов и Василев), които вероятно имат общо с фирма МетаТрон – вносител на окачени тавани, фасади и метални конструкции, защото тази фирма беше доста силно представена с рекламни послания на това парти. Не е ясно каква е връзката между медиите и окачените тавани и фасади, но вероятно е финансова. Аз го нарекох партито на мутрите. Защото на това парти повечето посетители бяха коренно различни от посетителите на фестивала като цяло и от посетителите, които срещнах на другите партита. Повечето хора изобщо нямаха вид на хора от бранша. Нямаха вид на хора от какъвто и да е бранш. Бяха в стил: „Виж ми джапанките Армани и дебелите ланци около дебелия врат” и „Сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам”. На това парти направиха нещо недалновидно – раздаваха безплатни пури на гостите. Ако при нормални условия в едно заведение пури палят едновременно 5% от посетителите, то тук 5% от посетителите не бяха запалили. Подозирам, че имаше хора, които дори не пушат, но бяха с пура в ръка – нали е Lux парти, трябва всички да сме гъзари. В крайна сметка това обезсили вентилационната система в дискотеката и димната завеса стана прилична. А след като DJ-я пусна и машината за пушек, кой го би през ръцете, димната завеса стана неприлична.

На следващия ден не видях нищо интересно през целия ден. Вечерта – парти на TV2. Надявах се да видя професора Вучков, а видях Нед, пълно скръб за пореден път. Скучно парти, но с много народ. Придвижих се към Ганвието, където беше партито на уеб асоциацията. До полунощ почти нямаше хора. Полафих си с някои представители на асоциацията и с някои от членовете на журито. Обсъдихме сайтовете, представянията, световната политика и прогнозата за времето. Пуснаха едни фойерверки и аз се прибрах.

Гала вечерята тази година е преправена на гала вечер. Казиното е прекръстено на театър, а церемонията беше абсурдна както винаги. Водещите от TV2 – световно известни със своята безизвестност, ръсеха евтини лафове написани от бездарни сценаристи, а никой от публиката не се смееше. Наградите за пореден път бяха раздадени по възможно най-наглия начин. Дори нямаше завоалираност. „А сега ще връчим гранд при на основния спонсор на събитието”, „А сега ще връчим гранд при на главния медиен партньор”, „А сега ще връчим гранд при на фирмата на преседателя на уеб асоциацията”. Да не коментираме, че по една случайност сайтът на главния медиен партньор се оказа че е правен от същата тая фирма с награда, която също толкова случайно е правила и SMS гласуването, което беше пълна пародия. Аз не твърдя, че има нещо нагласено. Аз предлагам формула, в която пише 2 + 2. Вие можете да си сметнете резултата сами.

След церемонията по награждаването имаше организирано нещо като коктейл. Най-доброто място за него беше стълбището пред казиното, което винаги е било театър, но винаги е наричано казино, а сега го прекръстили най-накрая на театър. Съгласете се, че по-подходящо място от стълбище не съществува за да се опъне една шведска маса и хората да се катерят нагоре надолу. За сметка на food бара, алкохола беше разредено и кисело бяло вино, което на фона на предните вечери беше като свещ на дневна светлина. После имаше прощално парти, отново в Цар.

Хора, нека наричаме нещата с истинските им имена. Когато една организация куца – тя очевидно куца. Когато един хотел е соц, той просто е соц. Когато един курорт е мизерия, той просто е мизерия. И това, че този курорт е по-добре от други мизерии не го прави добър, а го прави по-малко мизерен. Това, че този фестивал е по-организиран от други мероприятия, но го прави добър, а го прави само по-малко лош от другите.

Въпреки това смятам догодина отново да отида. Пак ще отида с надежда, пък да видим. Тази година полупроводници, догодина цял фестивал.

Както става ясно от съобщението, Windows е забелязал грешка – операцията е била успешна!

Тук пък от NetBeans ни питат, дали искаме да участваме в допитването за задоволени потребители, като явно няма опция да “не си задоволен” – или участваш сега, или по-късно. Както се казва: по-добре късно, отколкото никога!

В общи линии таз годишното ми ски турне се състоя от 8 до 17 февруари – със същата компания, с която карам от няколко години и на същото място, където карам от няколко години. Бяхме по пистите на курорта Пампорово, а спяхме в хижа Езерата, която е от другата страна (спрямо курорта) на планината, по-близо до Смолян, отколкото до Пампорово. На 5 км. от хижата е ски лифта Езерата, който те качва до самата кула Снежанка на върха.

От там пускай по пистите цял ден, към 12:30 обяд, после пак пускай по пистите и 16:10 пак на кулата хващаме обратния лифт. Миналата година зимата беше доста суха, като отидохме се оказа, че почти няма сняг, всичко по пистите беше изкуствен сняг от оръдията. То много оръдия има в Пампорово – едно на Язовира и едно на хижа Студенец. Цяла нощ бичат за сняг, сутринта траковете разстилат и до вечерта все едно не е имало сняг. Въпреки това миналата година беше най-разбиващата година от гледна точка спускания, защото нямаше хора, ерго нямаше опашки на лифтовете и влековете.

Тази година сняг имаше. Не много – 90 см, което си е нищо, но все пак го имаше. Въпреки това каране на ски също имаше много – както и миналата година. Определено се забелязва гигантски отлив на туристи от Пампорово. Лесното обяснение е, че на Банско пистите са по-дълги, а съоръженията са нови. Но както от разговори с чужденци по лифтовете, така и с просто око се забелязва, че отливът е и заради мащабното застрояване.

Миналата година започнаха да строят нов комплекс на сред пистите. Тази година разбрахме, че язовира в местността Язовира е бил реституиран, източен, пресушен, зарит и отгоре е построен нов комплекс. В тази връзка на писта Язовира вече няма оръдия за изкуствен сняг, защото няма водоизточник. Само този нов комплекс има повече легла от всички хотели в стария курорт Пампорово взети заедно.

Освен това Манастира 1 и Манастира 3 на братя Диневи вече няколко години се издигат на мястото на шанцата за ски скок, а задните балкони на комплекса са на 4 метра от пистата. Южния склон на Родопите също вече е силно застроен. Един от най-притеснителните факти е, че две от смолянските езера за пресушени и заровени, а отгоре са построени хотели и апартаменти за time share. И ако заравянето на язовира не беше добра идея, заравянето на естествени езера е направо кощунство.

В същото време инфраструктурата в курорта се подобрява със значително по-бавни темпове. За последните години пуснаха един нов червен ръкав от разклона на туристическата пътека при кулата до долния край на язовира. Този ръкав никога не е бил обработван както трябва, включително итази година имаше камъни, замръзнали участъци, оголени участъци с бетон и т.н. Само два от лифтовете (Ардашлъ и Студенец) са заменени с по-нови, като най-новия вече е на три сезона (Студенец).

Има и положителен напредък – тази година са купили нови тракове за обработка на пистите, които са оборудвани с лебедки. Затова тази година за първи бът бяха обработени с машини по-стръмните писти в курорта – Стената и двата черни ръкава от кулата до Ардашлъ. И трите писти бяха истинско удоволствие за каране, абсолютно равни, без оголени или заледени участъци.

Добрата, в личен план, новина е, че и тази година нямаше много хора. Като си спомня, че през 2006 г. се чакаше по 30 минути на опашка за лифт, тази година 10 минути опашка си беше навалица. Така че пак имахме възможност да се накараме на ски. Но в глобален мащаб липсата на туристи никак не е добра новина.

Също така строят три нови писти с обща дължина 21 км. от кулата по южния склон към Стойките и нов 6 местен седалков лифт от Стойките до кулата. Това вече е сериозен напредък, макар, писти по южния склон, да не е добра идея – след 12 часа, опасявам се, по тях няма да може да се кара, а снега ще се задържа до април месец върху пистите само в много студени зими.

Покрай ските минахме през хижа Студенец и през планетариума в Смолян и прибавихме още два печата в книжките от 100^те национални обекта. Пропуснахме пещерата Ухловица, но ще отидем до там като се стопли времето.

Не на последно място тази година дойде време за обновяване на ски екипировката ми, заради което похарчих повече отколкото бях преценил, че е разумно. Купих си нови ски (Salomon Vrace 2, миналогодишния модел), купих си и нови ски обувки Salomon. Щеки си купих нови миналата година, не са връх на технологията – Head, алуминиеви. Намясто, от магазин в Смолян, си купих и комплект панталон с ластични презрамки и яке на Diel Sport. Добри са, но за съжаление старият ми гащеризон от безизвестна немска фирма на повече от 10 години беше по-удобен. За още по-голямо съжаление вече ми е омалял и е с доста неприятен фосфорисциращ зелен цвят с лилава яка. Иначе Diel-а не е лош най-вече от гледна точка ходене по голяма нужда, защото стария ми гащеризон е едно цяло и трябва целия да се съблечеш.

За догодина ще си взема един wind stoper и каска – двама от компанията си купиха тази година и твърдят, че освен предпазна функция, каските са доста топли. Може да се снабдя и с няколко тънки полара за под якето. От миналата година имам нови ръкавици Zanier, които са доста топли, макарче не са water proof колкото пише върху етикета и нова маска Cebe, с което се затваря напълно обновяването на екипировката.

И накрая един фотосет от Flickr със снимки от ски приключенията.

Първо, че проблемите с опашките не е разрешен. Хората продължават да си чакат. Това, че имам номерче на практика с нищо не ми помага, защото не знам и още повече, няма как да разбера, кога ще му дойде реда на този номер. Т.е. като изключим това, че няма да се блъскам на опашката, а ще седна на столче и ще гледам филми с “ужасни” кадри от катастрофи – нищо друго не е разрешено.

Няма начин да разбереш нито кой номер се обслужва в момента (през Интернет, през SMS), нито актовете до коя дата са обработени. В сайта на КАТ, на началната страница, е публикувана друга изключително полезна информация, като например кой е бил полицай на годината през 2000, 2001 и 2002 година, както и статистика за броя на пътнотранспортните произшествия… от 2005 г. Иначе пише, че сайтът е обновен вчера.

Аз примерно си го представям следните полезни реализации, които могат да бъдат направени почти без никакви инвестиции:

• На сайта на КАТ да се публикува информация за датата на последния обработен акт (което е по-евтино от печатането на няколко листа, които се лепят по прозорците);
• В Интернет да може да се види до кой номер са стигнали и с какво темпо се обслужват клиентите;
• Да се публикуват графики със статистика за времето за обслужване на един клиент на гишетата;
• Да се направи една система, която на база средното време за обслужване от предходни периоди да изчислява приблизително по кое време ще дойде реда на посочен номер;
• Възможност да се взима номер за опашката не само от гишетата, но и чрез SMS от разстояние
• Като имаш номер получен през SMS, можеш да получиш едно уведомяващо съобщение, че на твоя номер му идва ред след Х номера, което е приблизително след 30 мин. като по този начин можеш да се отдалечиш от сградата на КАТ;

Обслужване на едно гише – дрън, дрън. Ако искам наказателно постановление, отивам на едно гише, ако искам книжка – на друго. Това не е обслужване на едно гише. Служителите на гишетата, понеже работели пред екран, имат 15 мин почивка на всеки 1 работен час. Но това не означава, че в тази почивка не трябва да работят! Това е почивка заради работата пред екран и по време на почивката трябва да работят, но не пред екран. Иначе всичко това е криворазбрано и те си ходят да пушат, да си приказват, да се корумпират, докато получават мизерните си заплати от данъкоплатеца.

Тази практика, както и промиването на мозъци от телевизионния екран очевидно не работят. Освен всичко останало – лошото обслужване в КАТ води и до засилване на корупцията. Като те спрат в нарушение и ти кажат – ще ти напиша един акт, да чакаш три дни на опашка да си вземеш талона… е как да не търси човек друг път за разрешаване на спора.

Трафик камерите в София също са една интересна тема. В Лондон например, ако някой направи нарушение пред камерата и там има полицай, който не го глоби намясто, освен глоба за нарушителя има глоба и за полицая, за това, че не си е свършил работата. Освен това, при задържане на нарушител автоматично се изпраща информация до централата и ако този поличай няма копие от съставения акт – пак го глобяват. А у нас щели да им забранят да носят пари в брой – не повече от 10 лв. на монети. Аз от одавна чакам полицаите да се оборудват с POS терминали, за да могат и хората да не носят пари в брой…

Оказа се, че самата подагра не е болест. Това е повишено съдържание на пикочна киселина в кръвта. Това повишено съдържание, обаче, може да доведе до други остри заболявания като артрит (възпаление на ставите) най-често на краката, камъни в бъбреците, двете заедно и други. При мен конкретно се изрази в артрит на ставата на палеца на левия крак. Всъщност кофти схемата се състои в това, че пикочната киселина в кръвта се отлага в ставите и образува кристали там. А тия кристали предизвикват ужасни болки. Доктора ми каза (без да ми знае псевдонима), че страдам от бабешка болест (артрита).

До тук добре – става по-лесно, защото знам какво ми е. А как се лекува? Fuck2 – не се лекува! Имало някакви тайни, апокрифни препарати, но те били предимно токсични и неефективни. Единственото “лечение” е брутална диета.

Пикочната киселина се образува от вещества наречени пурини, които се поглъщат с храната. Диетата на пръв поглед звучи симпатична – не се яде нищо, което съдържа пурини. Чакай малко! А кое съдържа пурини? Ето тук идва страшното – според моята диета не трябва да ям:

Субпродукти – дроб, шкембе, чревца, воденички, хайвер;
Месо – никакво месо, нито риба, нито пиле, нито скариди или морски мекотели, нито свинско, нито телешко, нито овнешко, агнешко, биволско, щраусово – никакво;
Мазнини – никакви животински мазнини: мас, масло. Може само растителни;
Цветни зеленчуци – зеле, червено зеле, брюкселско зеле, броколи, карфиол;
Бобови зеленчуци – зрял боб, зелен фасул, царевица, грах;
Зелени треви – лапад, лобода, коприва;
Гъби, патладжани и сини сливи също не може. Яйца може, но по-малко.
Също не може и никакъв алкохол, газирани напитки, чай, кафе (и без друго не пия), шоколад (дори и натурален), какао и захар.

А стига толкова де! А то какво остана?
Остават всички други зеленчуци, които за мен се изчерпват предимно с ориз, картофи, тиквички, моркови и чушки.
Всякакви млечни продукти – кашкавал, сирене, прясно и кисело мляко (но обезмаслени), без сметана;
Всички видове плодове (освен сините сливи);
Вода, сокове и сиропи също може.

И сега най-страшното – колко време така? Казат, че пълно изчистване се получава за 3 до 5 години – зависи колко стриктно спазваш диетата. След като се изчистят пурините и намалее нивото на пикочната киселина в кръвта, може да се прилага поддържаща диета, която е като горната, но за 30% от консумираната храна. След един месец пак ще отида за изследвания. Предишните ми резултати не бяха толкова страшни, при норма 420 (не знам мерната единица) моите бяха 510, а за истинска подагра се иска 600 – 700 и нагоре. Но и самият факт, че съм над горната граница е достатъчен.

В тази връзка започвам да колекционирам рецепти за вкусни ястия, които да включват само разрешените продукти. До тук сред добрите попадения са ризото със и без зеленчуци, картофени манджи: пататник, огретен (без ужасния фикс малки тайни), картофи соте, задушени картофи с копър и чесън, картофена салата с праз лук, чушки с доматен сос, чушка бюрек (но все пак е пържена). Салатки: снежанка, шопска (а много обичах овчарска, но шунка, яйца), моркови (без зелето), червено цвекло. Крем супи и зеленчукови супи, таратор (слава богу, него мога да го ям цяла година).

Най-сложното в спазването на диетата е намирането на обяд около работното място. Намирането на прилично място за обядване е сложна задача сама по себе си, а намирането на обяд съобразен с такива сложни изисквания става почти невъзможно за изпълнение.

Преди време до офиса ми имаше един стол (на ЦИНТИ). Там всеки ден менюто включваше между 50 и 60 предварително готвени манджи – имаше всичко, постни, вегетариански, с месо, риба, скара, чуждестранна (китайска, италианска) кухня. Винаги имаше поне 5 – 6 супи, винаги имаше няколко десерта, избор от поне 10 салати от сурови зеленчуци, готвени салати и какво ли още не. Беше супер, дори цените бяха не прилични, а направо неприлично ниски. Да обаче имаше, вече го няма. Сега там продават готови шницели от Пикадили притоплени в микровълнова и пържени картофи от хладилник – също топлени в микровълнова (няма по-вредно нещо за ядене от охладени и затоплени в микровълнова фурна пържени картофи).

След като закриха стола на ЦИНТИ се прехвърлихме на стола на НСС. Там също готвят много добри неща, но за съжаление изборът е значително по-ограничен, пък и повечето неща сега не ми пасват на диетата. Иначе правеха страхотно пиле със зеленчуци и пиле със сладко кисел сос. Също и паниран черен дроб с картофено пюре, мусака, боб с наденица, шкембе чорба, боб чорба, пилешка супа, таратор (разбира се) и много други.

Преди нова година срещнах в Кауфланд готвачката от стола на ЦИНТИ. Оказа се, че сега работи в нов стол, който не е много далече от офиса – в лудницата на 4^ти километър. Като се абстрахираме от думата лудница, която дори не е коректна в случая, там е психо диспансерът, проблемът е, че мястото се вижда от прозореца ми, но до него се ходи 30 мин. пеша. Което означава, че обедната ми почивка трябва да стане минимум 90 минути – просто абсурд. С кола трябва да заобикалям почти цял километър, който включва или Плиска или колелото на 4^ти километър, което също не е приемлив вариант.

Та това е трагичната ми история от последните седмици…