9INI

Преди три седмици започна да ме боли кракът. И понеже имам стари травми от ски, първо реших, че трябва да е от тях. После ходих на доктор, той реши, че е инфекция, започнах лечение с антибиотик, но положението само се влошаваше. Пуснах си изследвания и… fuck, подагра. А статистически на моята възраст (26 – 27) е изключително рядко, обикновено след 40 – 45 години се проявява. И както повечето нормални хора, знаех само, че на подаграта й викат болестта на кралете. Сега вече знам доста повече.

Оказа се, че самата подагра не е болест. Това е повишено съдържание на пикочна киселина в кръвта. Това повишено съдържание, обаче, може да доведе до други остри заболявания като артрит (възпаление на ставите) най-често на краката, камъни в бъбреците, двете заедно и други. При мен конкретно се изрази в артрит на ставата на палеца на левия крак. Всъщност кофти схемата се състои в това, че пикочната киселина в кръвта се отлага в ставите и образува кристали там. А тия кристали предизвикват ужасни болки. Доктора ми каза (без да ми знае псевдонима), че страдам от бабешка болест (артрита).

До тук добре – става по-лесно, защото знам какво ми е. А как се лекува? Fuck2 – не се лекува! Имало някакви тайни, апокрифни препарати, но те били предимно токсични и неефективни. Единственото “лечение” е брутална диета.

Пикочната киселина се образува от вещества наречени пурини, които се поглъщат с храната. Диетата на пръв поглед звучи симпатична – не се яде нищо, което съдържа пурини. Чакай малко! А кое съдържа пурини? Ето тук идва страшното – според моята диета не трябва да ям:

Субпродукти – дроб, шкембе, чревца, воденички, хайвер;
Месо – никакво месо, нито риба, нито пиле, нито скариди или морски мекотели, нито свинско, нито телешко, нито овнешко, агнешко, биволско, щраусово – никакво;
Мазнини – никакви животински мазнини: мас, масло. Може само растителни;
Цветни зеленчуци – зеле, червено зеле, брюкселско зеле, броколи, карфиол;
Бобови зеленчуци – зрял боб, зелен фасул, царевица, грах;
Зелени треви – лапад, лобода, коприва;
Гъби, патладжани и сини сливи също не може. Яйца може, но по-малко.
Също не може и никакъв алкохол, газирани напитки, чай, кафе (и без друго не пия), шоколад (дори и натурален), какао и захар.

А стига толкова де! А то какво остана?
Остават всички други зеленчуци, които за мен се изчерпват предимно с ориз, картофи, тиквички, моркови и чушки.
Всякакви млечни продукти – кашкавал, сирене, прясно и кисело мляко (но обезмаслени), без сметана;
Всички видове плодове (освен сините сливи);
Вода, сокове и сиропи също може.

И сега най-страшното – колко време така? Казат, че пълно изчистване се получава за 3 до 5 години – зависи колко стриктно спазваш диетата. След като се изчистят пурините и намалее нивото на пикочната киселина в кръвта, може да се прилага поддържаща диета, която е като горната, но за 30% от консумираната храна. След един месец пак ще отида за изследвания. Предишните ми резултати не бяха толкова страшни, при норма 420 (не знам мерната единица) моите бяха 510, а за истинска подагра се иска 600 – 700 и нагоре. Но и самият факт, че съм над горната граница е достатъчен.

В тази връзка започвам да колекционирам рецепти за вкусни ястия, които да включват само разрешените продукти. До тук сред добрите попадения са ризото със и без зеленчуци, картофени манджи: пататник, огретен (без ужасния фикс малки тайни), картофи соте, задушени картофи с копър и чесън, картофена салата с праз лук, чушки с доматен сос, чушка бюрек (но все пак е пържена). Салатки: снежанка, шопска (а много обичах овчарска, но шунка, яйца), моркови (без зелето), червено цвекло. Крем супи и зеленчукови супи, таратор (слава богу, него мога да го ям цяла година).

Най-сложното в спазването на диетата е намирането на обяд около работното място. Намирането на прилично място за обядване е сложна задача сама по себе си, а намирането на обяд съобразен с такива сложни изисквания става почти невъзможно за изпълнение.

Преди време до офиса ми имаше един стол (на ЦИНТИ). Там всеки ден менюто включваше между 50 и 60 предварително готвени манджи – имаше всичко, постни, вегетариански, с месо, риба, скара, чуждестранна (китайска, италианска) кухня. Винаги имаше поне 5 – 6 супи, винаги имаше няколко десерта, избор от поне 10 салати от сурови зеленчуци, готвени салати и какво ли още не. Беше супер, дори цените бяха не прилични, а направо неприлично ниски. Да обаче имаше, вече го няма. Сега там продават готови шницели от Пикадили притоплени в микровълнова и пържени картофи от хладилник – също топлени в микровълнова (няма по-вредно нещо за ядене от охладени и затоплени в микровълнова фурна пържени картофи).

След като закриха стола на ЦИНТИ се прехвърлихме на стола на НСС. Там също готвят много добри неща, но за съжаление изборът е значително по-ограничен, пък и повечето неща сега не ми пасват на диетата. Иначе правеха страхотно пиле със зеленчуци и пиле със сладко кисел сос. Също и паниран черен дроб с картофено пюре, мусака, боб с наденица, шкембе чорба, боб чорба, пилешка супа, таратор (разбира се) и много други.

Преди нова година срещнах в Кауфланд готвачката от стола на ЦИНТИ. Оказа се, че сега работи в нов стол, който не е много далече от офиса – в лудницата на 4^ти километър. Като се абстрахираме от думата лудница, която дори не е коректна в случая, там е психо диспансерът, проблемът е, че мястото се вижда от прозореца ми, но до него се ходи 30 мин. пеша. Което означава, че обедната ми почивка трябва да стане минимум 90 минути – просто абсурд. С кола трябва да заобикалям почти цял километър, който включва или Плиска или колелото на 4^ти километър, което също не е приемлив вариант.

Та това е трагичната ми история от последните седмици…

629 коментара »

Този пост е провокиран от един коментар на Петьо и мои дълги наблюдения над мои познати. Все повече хора, особено по-младите, казват че не гледат телевизия. Дори много от тях нямат телевизори. Под гледане на телевизия дори може да се визира не само гледането на ефирна и кабелна телевизия, но и гледането на филм върху телевизора (от VHS или DVD). Дори вчера случайно дочух една жена в Kaufland да казва на детето си (видима възраст 3 годинки), да не се заглежда по дисковете с детски филмчета “Ще ти дръпна нещо от нета” бяха думите й дословно.

Аз обаче съм консервативен и си гледкам телевизия. Без да прекалявам, не съм вманиачен да седя пред телевизора с часове, като си купя единствения вестник за седмицата – този с програмата, изваждам я, понеже ненавиждам разпиляващи се хартии, защипвам го с телбод, разрязвам прегънатия ръб и си набелязвам какво ще гледам през седмицата. Вечер като се прибера вкъщи си пускам нещо да ми говори, може да не го слушам/гледам, но да ми говори. Новини, туй онуй. Освен това винаги гледам новините, понеже не купувам вестници, а Интернет не ми е любимото място за новини. Винаги гледам централната емисия на НТВ или БТВ (от 19 часа), след това гледам централната емисия на БНТ (от 20 часа) и след това гледам една късна емисия на БТВ или НТВ, но различна от централната, която съм гледал същия ден. Обикновено дебна да хвана края на Щоуто на Слави, за да видя “нощта на актьорите”, но шоуто го гледам веднъж на два месеца, трябва да е пълна скука и да няма какво друго да се прави. Докато вечерям почти винаги е пуснат телевизора.

Това с новините ми остана от малък. Имам няколко навика, които са ми останали от много малък. Единият е, да мразя да закъснявам, защото дядо ми е военен и е страшен педант. От малък ме е възпитавал, като имам някаква среща да отида поне 10 минути по-рано, за да е сигурно, че няма да закъснея и да предвиждам всички възможни обстоятелства, които могат да ме забавят. Затова мразя да пътувам с голяма група хора, защото ставам зависим във времето. Второто нещо, за което се сещам в момента е, да се ослушвам за новините. Имах една учителка в началното училище – класния ръководител, която ни караше да гледаме новините вечер и на следващия ден ни “изпитваше” какво е имало в новините. Горе долу по това време вървеше войната в Кувейт и за 7 – 8 годишни деца новините не бяха най-интересното нещо. Но от друга страна – да се интересуваш от случващото се е важен фактор за изграждането на гражданско общество и някакво гражданско самосъзнание. Дори и да те лъжат в новините (или други публикации), въпросът си остава принципен.

Мразя да гледам филм на момента, в който излезе. За всичко си има време… Аз попринцип имам вътрешна неприязън към нещата с масов характер. Ако всички викат “Напред“, значи трябва да се върви назад. Затова рядко ходя на кино. Последно гледах Карибски пирати 3 в Арената в Младост, и това беше първото ми кино от 99 година (около 7 години пауза). Преди това съм ходил в кино Левски, като се знае от колко години не съществува… Да, изясни се въпросът. Така или иначе хубавите филми рано или късно ги завъртат по телевизията.

Сериалите са една друга интересна тема. Всички около мен си теглат сериалите, които харесват, на торенти, сядат един уикенд пред компютъра и насилствено изглеждат всички епизоди един след друг. Според мен това е ужасно! Какъв е смисълът от сериал, ако ще го гледам наведнъж? Губи се тръпката… не се чудиш какво ще стане в следващия епизод, защото го гледаш веднага. Освен това се губи тръпката да имаш ангажимент вечерта и да изпуснеш серия… после проверяваш кога е повторението… или си записваш коя серия си пропуснал и чакаш кога ще завъртят сериала по друга телевизия, за да го изгледаш. Това е като тръпката от играта на фунийки. Аз много малко съм си играл с алуминиеви тръби от антена, вързана на летва с изолирбанд, но много мои връстници разправят и си спомнят за тая игра с такова умиление, че ми се къса сърцето. Та тръпката от сериалите за мен е същото… и ако ги изгледам накуп за една вечер ще ми е страшно скучно.

Мисля, че показателен е и фактът, какво има човек настроено на телевизора си на каналите с едноцифрени номера. Очевидно това са каналите, които най-често гледа. При мен от 1 до 3 са БНТ, БТВ и НТВ. След това на 4 и 5 слагам някой канал, който гледам активно в момента, но го сменям през интервал от време, на 6, 7 и 8 са ми настроени руски канали – ОРТ Инт, Москва 8 и каквото пускат по кабелната. На 9 от години винаги ми е настроен Discovery Channel.

21 коментара »

Провокиран от темата на Dzver за акта за крушката си припомних една неотдавнашна случка. Бяхме на турне по 100те национални туристически обекта. Пътувахме от пещерата Леденика към кораба Радецки. Движим се по международен път който стига до ферибота в Оряхово. Малко преди Оряхово се отбева към Козлодуйски бряг, където е закотвена една от 100 забележителности.

Преди да разкажа за куките, които ме спряха по път, за момент ще направя лирическо отклонение и ще спомена, че при това пътуване, въпреки наличието на пътна карта в колата обърках пътя 4 пъти за два дни. Пътните табели в България са пълна скръб (там където изобщо ги има). Пътят като международен коридор от Румъния към Гърция очевидно беше ремонтиран с щедро финансиране по програма Phare (имаше си и табели). Асфалтът е фантазия – за първи път си позволих да карам със 140 км/ч на първокласен междуградски път. Пътните знаци, обаче, явно не са били включени в рпоекта. Докато се вжижехме през територията на община Враца (като областен център, вероятно е по-богата община) имаше пътни табели през 1 – 2 километра. Но в момента в който излязохме от общината се озовахме в зоната на здрача – една пътна табела нямаше чак до самото Оряхово. По едно време гледам Дунав ми тече отляво, а ако се движа в правилната посока би трябвало да ми е отдусно. Обърнах, върнах се, видях една кола на пътна помощ – питах ги. Казаха ми да се върна до Мизия (сакаш не го виждам на картата) и да завия по третия мост надясно. Връщам се, броя първи, втори, трети мост. Спирам… гледам моста – има вид повече на пешеходен мост, отколкото на автомобилен. Освен това отново се огледах за табели, да не би да съм ги подминал предния път като съм минал – няма. Усъмних се, подминавам моста, 10 метра след него автобусна спирка, спирам, с питане до Цариград се стига, питам. Оказа се, че наистина това бил мостът, павя обратен завой, за трети път минавам по тая улица днес.

Имаше още две по-незначителни обърквания на пътя, например в Козлодуй никъде няма табела на околовръстното им шосе от къде се влиза в града (а то имаше само една отбивка, на която пишеше само ГАЗ СТАНЦИЯ). Като върха на сладоледа беше на връщане от Видин спряхме в Белоградчик и макарче преди години сме разглеждали скалите и крепостната стена, влязохме пак, за да получим и печати в книжките. От там трябваше да продължим към Берковица, където има невероятен етнографски музей (и много як музеен уредник, който си беше оставил GSM на вратата на музея, извикахме го след работното време, той дойде с едно колело, отключи всичко да разгледаме).

Та пътя от Белоградчик за Берковица трябваше да мине през Монтана, за да може да се движим по магистралата от Видин/Калафат (E79). На излизане от Белоградчих спряхме да похапнем и в заведението ми препоръчаха да се включа в магистралата при село Ружинци. Тръгнахме, но две села преди Ружинци имаше пътна табела, на която пишеше, че се завива надясно за Монтана. И аз, патка загубена, завих. Чак след около 20 километра разбрах, че тази табела стърчи там от преди 15 – 20 години – от преди да построят магистралата и съм подхвала друг (стар) път. Не само това, ами и този стар път минава от едната страна на планината (месля че се казваше Широка планина), а магистралата минава от другата. Единствените включвания в магистралата са при село Ружинци и после чак в самата Монтана. Което означаваше да се връщам 20 км. назад, което ми удължаваше пътя с 40 км. Като капак на всичко, този път явно не е ремонтиран от години – в селата по пътя къщите и хората изглеждаха като забравени от бога, а нас ни гледаха като извънземни задето минаваме с кола от там. Всъщност това беше и причината да изуснем работното време на музея в Берковица и затова сме изключително благодарни на уредника, че дойде след работа и не каза: “дайте книжките да ви сложа печати ибягайте…“. Дори влезе с нас и разказа разни интересни работи…

След това пътуване съм убеден в необходимостта от закупуване на 1 бр. GPS навигационно устройство за колата. Както и да е, за историята се подсетих от темата на Dzver-а относно куките. След като завихме по въпросния мост в Мизия, рподължихме към Козлозуй, а аз вече бях изнервен до известна степен от поредното объркване по пътищата, от забавянето и от лошите пътища (след като се отбихме от пътя за Оряхово). Излизам от едно населено място и след 200 метра се влиза в следващото. Пада се някъде около Хърлец (не помня точно кое от всичките беше). Виждам, че на входа на следващото населеното място причаква патрулка на КАТ с куки с радар (който беше насочен в посока към излизащите от селото, а не към мен). Не се притесних особено, защото карах макар и с малко над ограничението в рамките на разумното. Освен това ги видях още на излизане от предното село и намалих скоростта. Въпреки това обаче ме спряха. И тук се започва истинската история:

Трябва да спомена, че си имам принцип – ако съм нарушил правило и ме спрат куки, не давам кеш, в брой и на ръка. Да пишат акт, да ми вземат точки ако щат. Досега имам два акта за превишена скорост и един от катастрофата ми. Но в конкретния случай се учудих, защото не нарушавах никакво правило. Или поне не личеше да нарушавам някакво правило. Диалогът започна с “Добър ден, [някаква длъжност: сержант/капитан], [някаква фамилия], документите за проверка?“. Подавам талон на колата, книжка, контролен талон.
- Къде ви е отличителния знак за годишен технически преглед на превозното средство? – Соча стикера на стъклото… – Това е стикера, много добре знаете за какво ви питам, трябва да имате едно картонче с перфорация на датата!
- При талона на колата е.
- Да, видях го… Имате ли платена застраховка гражданска отговорност?
- Имам, полицата е при талона, стикера е на стъклото
- Да, видях ги, годишен данък за МПС?
- И той е там.
- Да… бихте ли отворили багажника на автомобила и да ми покажете оборудването? – отварям, показвам, крик, резервна гума, аптечка, триъгълник, набор крушки… колата е относително нова и тия неща никога не са използвани, оборудвана е фаблично с всичко. – Къде ви е светлоотразителната жилетка? – показвам я и нея – Господин Горанов, знаете ли с каква скорост шофирате?
- Знам разбира се?!
- А знаете ли какви са наказанията за шофиране с превишена скорост?
- Не знам.
- Аха… ясно, значи не познавате закона за движение по пътищата?
- Познавам го, но не съм се съсредоточавал върху частта с наказанията, защото не го нарушавам.
- И не карахте с превишена скорост?
- Е не съм карал със 100!
- Тук ограничението е 40!
- Няма знак, значи в населено място е 50?!
- А вие с колко карахте?
- Е вие ми кажете де?
- Значи трябва вече с радар да ви ловим?
- А ми ловете де… нали имате радар! – до тук запазих хладнокръвие, защото знам, че не съм нарушил нищо и колата е в пъла изправност, но вече започвам да ставам и нахален, защото и куките стават нахални!
- Господин Горанов, ако продължавате да шофирате така, скоро можете да останете без книжка и без работа!
- Ъ?!??
- Вие не сте ли шофьор?
- Ами… шофьор съм, но не ми е професия!?
- Няма значение, за 30 км/ч над ограничението можем да ви отнемем книжката още сега!
- Сигурно, но не карам с превишена скорост!

Така приключи диалога, върнаха ми документите и си тръгнах. Въпреки това съм разочарован от куките, защото явно им беше скучно или се надяваха на “нещо”. А най-много ме подразни това, че се заяждаха до последно, а аз нито бях в нарушение нито съм ги провокирал с нещо.

Един коментар »