Започвам с кратка предистория, като пропускам миналата година. През февруари Тихомил ми се обади и каза, че имам най-висока оценка от членовете на журито миналата година и държи, да участвам отново. И понеже аз също исках да участвам отново… съгласих се.

Първо какво ново: тази година имаше допълнителна категория на “малките” – от 5^ти до 8^ми клас. Не знаехме какво можем да очакваме от тази категория. Другата интересна новост, която на мен ми допадна много, е че по един от членовете на журитата беше победител от предходна година. В моето жури – за програмирането, това беше Николай Стоицев, който е победител в категорията от миналата година.

Третият човек в моето жури тази година беше Атанас Георгиев от ФМИ. Когато Тихомил ми каза за това, признавам си, първото, което си помислих е – егаси, няк’ъв от ФМИ, ще е някой сухар… хич не ги харесвам тия типове, ама ще го преживея. За добро или за лошо с Наско се запознахме чак в хотел Островче, като пристигнах за мероприятието. Въпреки, че емам колега в моя отдел, която е работила с него, не знаех нищо за Наско. Това беше едно от първите УАУ… оказа се егаси якия пич. Между другото, тази подробност не я бях споделял с никого – нито с Тихомил, нито с Николай, нито със самия Наско… Нищо против нямам Стоян и Гено – членовете на журито от миналата година, но на моя акъл ми идваха малко по-сериозни. С Наско и Ники обстановката се получи доста по-разчупена, което ми помогна по-късно да не изпуша.

Проектите, които бяха представени и тази година бяха УАУ. Това ме учуди по-малко от миналата година, защото бях психически подготвен отново да видя много добри работи. Освен това, да не забравяме, това са 20-те проекта отсяти от над 100, които са били най-добрите сред всички кандидатстващи.

Тихомил ме беше предупредил още преди самата конкурсна програма, че в категорията на “малките” има проекти, които са по-силни от проектите в категорията на “големите”. Така че и за този феномен бях подготвен, макар че това, което видях надмина дори и подготвените ми очаквания.

Победителят в категорията на “малките” – Атанас Господинов, беше направил система за училищен дневник. На пръв поглед нищо кой знае какво. Но системата беше направена на JAVA – доста нестандартен избор на технология. Не на последно място – целият проект беше много завършен. Имаше ясна цел, визия как точно да се постигне, всичко беше реализирано с изпипани детайли… пак ще кажа – системата сама по себе си не е нещо кой знае какво, но е по-приятно да видиш завършена система, отколкото велик проект, но реализиран до средата или реализиран целия, но с немърливо отношение към детайлите. Наско от журито разпитваше хлапето така, както мен не са ме изпитвали в университета. През цялото време беше убеден, че някой друг е писал системата, а момчето само я представя. И наистина изглеждаше невероятно, че такава корпоративна технология се прилага от ученик в 8^ми клас. Но всичко, което той показа, само потвърди, че не само разбира технологията, но и има в главата си визия за това как работи всичко вътре, което е достатъчно убедително доказателство, че наистина е автор на проекта и дори и да е получил помощ от други, то със сигурност е напълно в течение на всичко.

Ще разкрия малко тайни от кухнята, но с журито имахме спор по отношение на този проект, тъй като на фона на всичко представено той беше като Rocket Science – все едно на автомобилно рали да отидеш с ракета. Може би Димитър Вулджев беше другият човек сред участниците, който прави някакви опити за висш пилотаж, като разработва неща, които дори и журито не знае как всъщност работят. И ако има малко по-сериозно отношение и към това, което прави и към представянето на работата си, ако проуктите му придобият завършен вид – има реални шансове догодина най-накрая да не е втори (както е тази и миналата година!) Та да се върна на въпросът с проекта на JAVA – моят довод беше, че въпреки, че съревнованието срещу такъв противник е неравна битка, усилието и инвестицията в знания и умения, която е направил Атанас Господинов е несъпоставима с тази на другите участници и би било несправедливо спрямо него, ако не му дадем наградата.

Какво не очаквах: след като миналата година похвалихме (дори може да се каже поощрихме) използването на Frameworks като цяло и на Code Igniter в частност, тази година масово имаше проекти с Code Igniter. Именно по тази причина от журито оставихме без отговор въпросът от страна на една учителка “Какво би ви впечатлило в конкурса догодина?“. Ако посочим нещо конкретно, рискуваме догодина всички да са направили това, а всъщност силата на конкурса е в разнообразността на проектите.

Това, което силно се надявам да видя догодина е повече завършени проекти с изпипан детайл – системи, които освен качествен код имат и други компоненти, които не са основното в категорията за програмиране, но са изключително важен добавък към един проект. Хубав дизайн, добре подбрано име за домейн, комбинирани технологии, дребни екстри, които правят комфортно потребителското изживяване в един сайт или система – AJAX и визуални ефекти, бърза и responsive архитектура. Не казвам, че не видяхме такива неща в някои от проектите, но ми се ще да виждам повече.

Какво ми хареса: на първо място съм впечатлен от начина на представяне на голяма част от проектите. Забелязах доста голямо подобрение в начина на общуване на участниците с журито и публиката в залата. Далеч е от най-добрите образци, но да не забравяме че това са ученици, които в общия случай нямат опит с говоренето пред публика. Виждал съм куп студенти, които се притесняват да говорят пред изпитната комисия след 6 години обучение в университет. Така че браво на хлапетата.

Малко критика: доста лошо проектирани бази данни. От 20 проекта в категорияна та големите имаше около 3 – 4 проекта, които имаха прилично проектирана база данни. Понеже беше една от основните ми забележки в дискусията с журито – надявам се догодина да видя повече и по-добре проектирани бази данни.

Малко и за победителя в категорията на “големите” – проектът е Slides.bg на Георги Ангелов – сайт за “споделяне на идеи”. Първото впечатление, което ми направи е, че също е много завършен проект – въпреки, че в конкурса се оценява предимно програмирането, тук не липсва нито дизайн, нито внимание към детайла – дори домейнът .bg е достатъчно голям фактор за това, че проектът е направен с мерак. Но всъщност най-впечатляващото е технологията, която стои зад сайта… или по-точно технологиите… или още по-точно умелото съчетаване на много различни технологии за постигане на оптимален резултат. Бих казал, че това е професионален подход към един проект – използвани са нестандартни решения, които не са достъпни на повечето виртуални хостинги, които се продават масово в Интернет, но всичко, което е приложено е поставено там за постигане на целта. Представянето на проекта също беше на доста добро ниво и макар да не навлязохме много надълбоко в кода и технологиите, дори и от презентациите си личеше, че момчето е наясно с това, което представя.

Другите проекти, които ми направиха специално впечатление: единият е SlideMate на Георги Костадинов и основното с което ми “обра точките” е това, че направи представянето на системата чрез самата система. Не ми беше хрумнало, макар че е съвсем логично, тъй като системата представлява online инструмент за правене на презентации. Тъй като представянето беше след една от почивките – направи ми впечатление, че размерът на слайдовете на екрана е по-малък от предходните. Предположих, че през почивката някой е разбъзикал проектора – играл си е със zoom колелцето или нещо такова. Чак след като приключи представянето и видях, че това е било в браузъра – разбрах какво се е случило и много се изкефих. Всъщност аз лично исках проектът да е в челната тройка, но за съжаление конкуренцията беше доста силна. Иначе този проект си го бях набелязал още на първия кръг като един от фаворитите. Ако не беше якото артистично представяне на момчето от Националната търговска гимназия – това е проектът който щеше да вземе наградата за най-добра презентация.

Друг проект, който ми (ни) направи страхотно впечатление е сайтът за пиратологията и двамата “малки пирати” – Янчо Янчев и Ивелин Тодоров, които го представяха. В действителност сайтът е чист HTML, качен е на сървър на hit.bg – изобщо имаше пълната предпоставка дори да не достигне до финалното класиране… но отново имахме пример за завършеност на проекта, много добро представяне, пък и участниците бяха шестокласници (на практика най-малките участници) и направеното наистина беше впечатляващо. Отново за съжаление, конкуренцията беше прекалено силна и не се пребориха за повече, но петото място на финално класиране е доста добро представяне и ако продължат да се интересуват от материята (имам предвид web и програмиране, не пиратите), сигурен съм, че след няколко години може да ги видим в много по-горни позиции в този или други подобни конкурси.

Кое беше трудно: колкото и да звучи невероятно – трудно беше да се определи кои проекти да останат на последно място. Много по-трудно от това да се определи кои да заемат първите места. Не само защото е трудно да кажеш на някого, че се е справил по-зле от останалите, но и защото фаворитите се очертават бързо и ясно – силните проекти се набиват на очи. Но въпросът е как да кажеш измежду останалите кой е по-добър и кой не, как да ги сортираш достатъчно прецизно? Всички участници са доста запознати с материала… това е финален кръг – никой не е попаднал тук случайно, това не е изпит, на който да “сгащиш” някого, че не си е научил урока. Задачата е не просто неприятна, но и трудна и сложна.

За да не си мислят участниците, че тия от журито са едни гадни типове, дето идват и “раздават правосъдие”, после си отиват и си лягат, ще разкрия още една тайна от кухнята, която мисля, че се поразчу още в неделя, но: след вечерята журито се затвори в една от залите и дописвахме точки, оценявахме, обсъждахме и коментирахме проектите, представянията и документацията към проектите до 4:30 през нощта. Лично аз имах доброто намерение да пиша точките докато тече представянето. Но оценяването е по 24 критерия и трябваше да избирам – или да се съсредоточа върху попълването на таблицата или да се съсредоточа върху представянето на участниците. Прецених, че първо ще бъде неуважение да забия нос в таблиците, вместо да слушам презентацията и второ – ако не слушам представянето, как мога изобщо да го оценя? Затова при всяко представяне си водех кратки бележки – кое ми е харесало и кое не… а по-късно преминахме към писането на точките. И в действителност задачата се оказа доста тежка. На другия ден станах в 6:30 за да успея да се изкъпя, да закуся и да мога да се присъединя обратно към групата. Постарах се да изглеждам свеж, но на връщане изпих две енергийни напитки, за да мога да карам до София. Прибрах се и заспах с влизането вкъщи.

Какво още: освен че участвах в журито, тази година фирмата в която работя успя да задели малко пари и да подпомогне “младия уеб”, като станахме спонсори на мероприятието. Радвам се, че се намират спонсори и за такива конкурси, които са далеч от комерсиалността на големиете конкурси, които от години са окупирани от различни студия, които ги използват предимно за PR и реклама. Не искам да визирам конкретни имена – нито на конкурси, нито на фирми участници, нито порочните практики, които там се развиват от години. Тъй като в Webloz няма такава търговска ориентация, тук нещата са доста по-чисти и приятни за окото от професионална гледна точка. Затова казвам, че е похвално, че се намират спонсори, които да финансират такава дейност, въпреки, че тя не може да се съпостави със силата на рекламата в комерсиалните конкурси. И разбира се – трябва да благодарим и на Тихомил и фондация Технология за младите за всичко, което правят.

P.S. благодарение на Webloz поствам в този блог поне веднъж годишно… очаквайте да се натутам и да кача снимки от мястото на събитието.

Може би трябва да уточним, че съществуват много и различни видове суши. Аз лично съм фен на макитата – това са може би най-разпространения вид, който се навива в кори от водорасли във вид на големи пури, а след това пурите се режат на шайби.

Напазарувахме необходимите продукти от няколко магазина в същия мол:

• Листове нори от сушени водорасли – 5 листа
• Ориз за суши – 500 гр.
• Пушена сьомга 100 гр.
• Скариди – 250 гр.
• Сурими (рулца от раци) – 100 гр.
• Авокадо – 1 бр.
• Краставица (по-плътна) – 1 бр.
• Бамбукова подложка за навиване

Прибрахме се и action! Първо проверихме в наличната домашна готварска литература какво пише по темата – почти нищо. После проверихме какво пише в Интернет по темата – доста.

Оризът: преди да се вари се маринова със сол, захар и оцет. В някои рецепти в маринатата слагат оризов оцет, също слагат и саке (оризова ракия)… ама ми се вижда много оризово. А и поради липсата на оризов оцет и саке – използвахме просто балсамов оцет. Първо оризът се мие със студена вода, докато не спре да пада бяло от него. После се накисва в студена вода 1½ количеството ориз за ½ час. След това, без да се изцежда водата, в която е киснал се слага да заври на слаб огън и се вари, докато попие всичката вода, като се бърка непрекъснато (около 10 – 15 минути). След като се свари, оризът се маринова и се разбърква хубаво и се захлупва с капака. Така втасва още 10 – 15 минути. Пропорцията за маринатата е следната: за 5 листа нори – 250 гр. ориз; на този ориз се слагат 1½ ч.л. сол, 1½ кафява захар, оцет на око – докато потъмнее леко.

Плънката: по заведенията я пестят, а като гледам цените на продуктите, не мисля, че тя е най-скъпата съставка. Освен това в зависимост от вида на маки сушито има такива, които са с един вид плънка и такива които са с различни плънки. Ние избрахме с различни. Нарязахме едно авокадо на лентички – то има приятен мазен вкус, по-скоро няма вкус, а просто придава мазно усещане… странно е, трябва да сте опитвали авокадо, иначе не може да се опише. Освен него и една краставица на лентички. По оригиналната рецепта краставицата не се бели. Също и пушената сьомга. Може и сурова, но се препоръчва да се замрази дълбоко за 24 – 48 часа, за да няма паразити в нея. При мариноването за опушване също умират. Всъщност рискът при сушито е от паразити в суровата риба. Подозирам, че с маринована червена херинга също може да се получи доста добре – продава се в на салатния щанд в Кауфланд и другаде почти не съм я намирал. Също 250 гр. замразени скариди ги сварихме в подсолена вода. Беленето си е пипкава работа, но ако скаридите са едри и хубави – не е толкова страшно. Също сурими, известни сред народа като ролца от раци, но в действителност е мляно месо от риба, което се овкюсява с подправки, пресова се и се боядисва – за да наподоби рачешко месо.

Нори – това са листовете от сушени водорасли, от които се навива маки сушито. В био магазина в мола продават няколко вида. Качеството на листовете зависи от няколко неща – да не се чупят лесно, да са светло зелени на цвят – като остареят стават тъмно зелени или дори кафяви. Да нямат дупки.

Навиването – става по-лесно с подложка от бамбукови пръчици. Листът нори се слага върху подложката и върху него се разстила тънък слой ориз. Разстилането е една от най-големите тънкости при сушито или по друг начин казано – беше една от най-сложните операции за нас. Слоят трябва да е възможно най-тънък, като в същото време не трябва да има дупки. Задачата се усложнява от факта, че оризът е доста лепкав. Задължително трябва да е истинал към момента на полагането му. В горния край на листа трябва да се остави ивица около 1 см. за да се загърне накрая.

След като се растели оризът, в долния край на листа, но не съвсем близо до ръба се подрежда плънката. Ние слагахме няколко стръка авокадо, няколко стръка краставица и един от видовете морски продукти – сьомга, скариди или сурими. В различните рецепти се слагат още маринован кисел лук, крема сирене тип Филаделфия, риба тон и други мариновани риби, както и други зеленчуци.

Навиването започва от долния край постепенно нагоре. Когато се стигне горния край – оставената свободна ивица загръща цилиндъра и така не остава откъде да се изсипе оризът или плънката. След това се стиска, така че да се пресова – да не остават рехави места в ориза и между плънката. Понеже оризът е лепкав – цялото маки се стяга и не се разпада лесно. Тази операция става най-лесно с въпросната подложка за навиване. Тя е от бамбукови пръчици сплетени с тънко канапче. Като се навие макито, може отвън да се стисне с ръка – въженцата се свиват, а клечките се сгъстяват и сплескването е лесно. Понеже отвътре клечките са овалки – не разкъсват листа нори.

Нарязването беше вторият момент, в който срещнахме проблем. Всъщност проблемът беше в ножа – не беше достатъчно остър. След като сплескахме първото маки, специално наточих един голям нож. На второто и третото вече нямаше проблеми. Добре е при рязането да има още две ръце, които да помагат, като държат от другия край макито, за да не се разкъса нори листът и да не се развие. Също проблем прави лепкавостта на ориза и твърдостта на плънката. Когато ножът започне да минава през макито, оризът е мек и ножът потъва до сърцевината. Там среща авокадото, което е твърдо и ножът запира. Ако се натисне по-силно – има опасност да се сплеска цялото маки. Затова рязането трябва да става с прав, а не назъбен нож с дълги постъпателно-възвратни движения. Да обаче, понеже оризът лепне – залепва за ножа, затова след всяко маки трябва да се измие с гореща вода.

След като се нареже на шайби, добре е да се охлади в хладилник за час два, освен ако всички продукти не са предварително охладени. Също е добре да се завие със стреч фолио или капак, защото 1) оризът поглъща всички миризми от хладилника; 2) рибата омирисва всичко останало в хладилника; 3) ако имате no frost система, всичко ще изсъхне за 2 часа в хладилника.

Вече охладеното суши се сервира с уосаби и/или паста от хрян. Понеже и двете са люти ги пропуснахме. Освен това се сервира и малка купичка със соев сос. Всяка шайба се топи в соса и се яде.

В интерес на истината – получи се доста над очакванията ми. Още първото маки суши имаше автентичен вкус. Поне сравнено със сушитата от три заведения, които вече съм ял. Е – първото се сплеска при рязането и се наложи да го изядем с ръце. Но на последния лист вече придоби направо търговски вид. Явно не е чак толкова трудно. Като изключим времето за подготовка на ориза – останалите неща стават относително лесно и бързо. Аз съм доволен и подозирам, че занапред ще го правим още доста пъти.

Между другото – не всички хора харесват вкуса на сушито. Ако имате съмнения или ако не обичате сладко-кисели ястия или риба, по-добре първо опитайте суши в ресторант. Вече не е чак толкова скъпо удоволствие. Малки порции от 4 шайби се сервират между 2 и 5 лв. Ако сте опитали и вече знаете, че ви харесва – опитайте и вкъщи!

Тук малко снимки

Една тематична закачка за любителите на оригамите. Идеята ми се върти в главата от много време, но все не намирах време да я реализирам… дори бях забравил. Подсетих се, след като с журито на на конкурса Webloz си направихме схватка “програмисти vs. дизайнери”, като нещата започнаха, след като разказах един виц за програмисти на Борил. По-късно в конкурса за дизайн спечели един сайт за оригами, а председател на журито за категория дизайн беше Борил.

Освен това, този пост ще е тест на връзката между Flickr и WordPress инсталацията на 9INI… ще видим какво ще излезе.

Понеже прочетох блога на победителя в конкурса, реших, че ще е готино да разкажа моята гледна точка. Освен това – добър повод да пусна най-накрая нещо в тоя мой блог, че съвсем го забравих.

Много от познатите ми подходиха с голям скептицизъм – тия деца, те нищо не знаят, знаеш ли какъв ужас ще бъде там, тия проетки не са техни, всичко е фалшификация… Аз обаче виждах светлина в дъното на тунела и силно се надявах да не е от идващия насреща влак.

По-нататък имаше няколко срещи, обсъдихме организацията, какви изменения ще правим в правилата и критериите за оценка, как ще протичат защитите, наградите, ала бала, и т.н. Тихомил се оплака, че състезанието съвпада с друго мероприятие в Търново по същото време и не може да намери лектори. Обадих се на мой колега и близък приятел от близо 10 години – Петьо Иванов (този с Рубито), казах му за какво става дума. Той отговори, че ще участва и на другото мероприятие, но идеята му харесва и обещада дойде (и дойде).

Отделно с Тихомил се разбрахме, че и аз ще изнеса една лекция, като още не се знаеше темата – изпратих му тематичния ми план от университета (водя лекции в Нов български университет) и му казах – избери тема, аз ще говоря. Тихомил избра ауторизация и аутентикация.

Месец преди самия конкурс Тихомил ми изпрати списък с проектите и документацията към всичките и направихме първия кръг от журирането, на който избрахме 21 най-добри проекта в категорията.

Седмица преди датата на конкурса получихме и копия на сорсовете на всички класирани за финала проекти. Разгледах ги и си нахвърлях бележки по всеки от тях. В този момент именно – за мен започнаха приятните изненади – всичките проекти бяха изключително добри. Пак се намериха скептици, да ми разправят, че тия проекти не са правени от учениците – това са на други хора, тия деца нищо не знаят…

На 23 април пристигнах по обяд в комплекс Островче. Настаних се, отидох с колата до Лозница по личен ангажимент и вечерта се върнах за откриването. След това вечеряхме… заседяхме се в ресторанта, пийнахме по няколко питиета и към 2 часа (ахъм, към 2) си легнах. Тук беше втората изненада – всички участници бяха изключително готини – културни младежи, разбиращи от това, което правят.

Преди деня за окончателното журиране със Стоян и Гено се разбрахме няколко неща: първо да не коментираме проектите по време на защитите, а само да задаваме въпроси които се отнасят до оценката. Идеята е да не плашим и без друго притеснените участници. Второ се разбрахме, че всеки журира по съвест и директно пише точките без да се консултираме един с друг – за да има максимално обективно журиране. Трето – разбрахме се, като напишем всички точки да видим дали класирането е ОК или ще се наложи да “помогнем” на някой проект, защото виждаме, че е качествен, но по формалните метрични параметри е получил малко точки. Накрая стана така, че победителите се очертаха доста убедително. Проектът класиран на първо място беше безспорен фаворит и беше на първо място и при тримата! По-надолу бяха подредени доста сходно и така и не стигнахме до коментари по оценките ни. В крояна сметка ги публикувахме без никакви корекции.

Друго нещо, за което се разбрахме, беше че няма да си позволяваме да правим остри забележки към ученици, като единствено аз си позволих да направя една единствена забележка към края на оценяването. В един от проектите видях нещо изключително нередно. Зададох въпрос на участника – защо го е направил така. От практиката ми в университета знам, че понякога хората имат добри обяснения за глупостите, които са направили и често пъти отговорът им частично или напълно оправдава това, което са направили. За съжаление чух най-ужасния отговор, който можех да си представя: “Защото така са ни учили”. Това беше breaking point за мен и тогава пуснах доста груба забележка, но не към участника, а към научния му ръководител или който го е учил на това. Извинявам се, ако съм засегнал някого и държа да отбележа, че след такъв отговор – това, което видях в сорс кода по никакъв начин не е повлияло на оценката ми към този проект. Умишлено не коментирам имена на хора и проекти – който е замесен си знае.

Сутринта станах рано-рано. Закусих… аз съм от журито – няма от какво да се притеснявам, отидох в залата. Защитите за мен изобщо не минаха бързо Имах чувството, че нямат край. Тук за мен дойде третата изненада – участниците бяха изключително подготвени. Разбира се – говоря обобщено, но това бяха младежи, повечето под 18 години или около тази възраст, а бяха завършени специалисти – не просто бяха направили проектите си, ами и знаеха как и защо са ги направили, разбираха какво са направили. Не на последно място – повечето от тях имаха изключително добро представяне. Не мрънкаха, говореха ясно, по същаство, изпълнени с увереност, усмихнати… С две думи изкефих се максимално, че има такива млади хора.

Още докато журирахме победителят убедително се очерта. Самият факт, че проектът^* на Николай Стоицев беше класиран на първо място и от тримата от журито е достатъчно показателен. Държа лично да го поздравя за добре свършената работа и да му пожелая много успехи в бъдеще. После прочетох малко повече информация за това момче и сега вече разбирам, че го очаква доста добро бъдеще.

^* Не очаквайте да видите поразяваща гледка – хубавите неща са скрити отдолу!

Приключихме със защитите (представянията) на проектите и хапнахме. Междувременно пристигна Петьо Иванов, заведох го до залата, но не останах да го слушам, за което сега съжалявам, но със Стоян и Гено (другите двама от журито) трябваше да съставим окончателното класиране. Понеже по време на защитите няколко пъти прекъсна връзката с Интернет – някои от проектите ги бях написал на хартия, трябваше да вкараме точките в системата и т.н.

Тъй като типично за мен – до последно не бях подготвил нищо за моята лекция, върнах се в залата и по време на лекцията от Телерик заседнах да си нахвърлям слайдовете. Проблемът е да седна да го свърша, иначе всичко ми е в главата. Държа да успокоя Николай (победителя в категорията), че вече над 10 години говоря пред хора почти всяка седмица – лекции в университета, презентации във фирмата, семинари по различни мероприятия, пресконференции и др. И аз винаги се сещам, че съм забравил да кажа по нещо важно, че нещо можех да го кажа по-добре и т.н. Но това е животът. Не знам колко добре съм се справил с моята част от лекцията, надявам се да е било добре. Не чух оплаквания

После мина моята лекция, имаше въпроси, хората видимо бяха заинтересувани. Сега разбирам, че е имало нещо (Challenge Response), което съм казал и Николай не го е знаел… егаси кефа, бях се усъмнил, че това момче е малък гений (сега вече съм сигурен) и че знае абсолютно всичко. После от журито изнесохме кратка лекция за нещата, които не са ни харесали в проектите, но в обобщен вид. Имаше доста неща които се изкоментираха и въпреки това проектите бяха достойни и достойно защитени от авторите им.

Тук трябва да отбележа, че останах изключително приятно изненадан от проектите. Спокойно мога да заявя, че всичките проекти стигнали до финала на конкурса са значително по-качествени от това, с което се сблъсквам всеки семестър при студентите ми. Говоря както за бакалаври 4ти курс, така и за магистри! Още повече – не чух да се зададе нито един глупав или безсмислен въпрос, нещо, което ми се е случвало многократно в университета. Оставам с впечатлението, че всички участници бяха многомотивирани, знаещи и мислещи хора. Голям кеф изпитах… И в този ред на мисли – трябва да благодаря на Тихомил, че ми предостави възможността да изживея това нещо, защото ми върна надеждата, че не всичко е мрачно и ужасно, защото ми повдигна настроението за месеци напред, защото ме извади от офисното ми всекидневие, защото се видях със стари приятели и се запознах с нови.

Като приключихме с всичко – разбрахме, че другото жури още не е готово… Откарах още час – час и половина с допълнителна импровизирана лекция по непредвидени теми. Нали съм си мълчалив… Надявам се да се е получило добре, вече съм претръпнал и не се плаша от импровизации. Честно казано бях готов, ако има интерес – на другия ден да говоря и в автобуса по път Е, може би догодина… Най-много ме е яд за едно нещо – на импровизираната лекция в края на деня Николай Стоицев каза, че темата за дървовидни структури в релационни бази данни му звучи интересно, но тъй като беше единствения, който прояви интерес в залата – минахме към друга тема. Направи ми силно впечатление, защото предварително знаех, че е победител в конкурса, а също забелязах, че на всички обсъждания, лекции и т.н. когато има поставен въпрос – той знае отговора, при това правилния отговор, при това с разбиране… и вече се бях отчаял, че знае всичко и няма да му привлека вниманието с нищо. Затова ме е яд, че така и не разказах за тази тема, а тя е една от любимите ми. Николай сега е в 12 клас, което означава, че догодина няма да участва, така че дори и догодина да ме поканят пак, дори и да включим темата – той най-вероятно няма да присаства на конкурса. Освен това съм убеден, че веднъж разпален интерес няма да остане да гори цяла година и да чака Webloz 11, за да го чуе от мен. Просто съм сигурен, че ще потърси информация по темата в най-близко бъдеще. А ако съм сгрешил с впечатлението си и е бил запознат с темата – плаша се, моите адмирации.

И така, приключихме, пак стояхме в ресторанта почти до 2 часа. Дремнахме, на другия ден станах в 7, но пропуснах екскурзията. Като виден фен на 100те Национални туристически обекта вече съм бил и в Свещари и на Демир Баба Теке. Уникални места – препоръчвам на всеки, който не е бил – да ги посети, както и другите обекти от проекта на 100 НТО. След награждаването се натоварих на колата и… кефа свърши. Силно се надявам догодина Тихомил да ни покани отново… сигурен съм, че ще бъде също толкова голямо удоволствие за мен да участвам в това мероприятие.

И накрая, ще се възползвам да поздравя всички участници, дори не само тези във финала – всички участници в конкурса, защото проектите бяха качествени, защото получих няколко приятни изненади, защото вече съм убеден, че светлината в дъното на тунела е слънцето, а не насреща идващият влак.

Второто място е за Димитър Вулджев и проекта му на Ruby on Rails
Третото място беше за Мирослав Петров от Тутракан и проекта за обучение по биология.

Сега остава да оправят и ъгълчето, за което се дърпа станиолът, за да се отвори кофичката и ще бъдат №1.

И понеже вчера пристигна един много благ e-mail, реших да пиша за това. На фона на оплакванията от Еленко и други подобни сигнали за некоректно посочване на източници и безскрупулно нарушаване на авторски права, на мен ми се случват далеч по-приятни събития. За съжаление, не се случват в България.

Някъде през октомври миналата година получих един e-mail от офиса на UNDP в Словакия, че са харесали моя снимка във Flickr и биха искали да я използват в статия на техния информационен бюлетин. В писмото ясно бяха написали, че не търсят комерсиални снимки, т.е. нямат намерение да я купуват, но питаха за разрешение, да използват снимката, като изрично бяха написали, че ще посочат авторските права, така както аз предпочитам.

Е, на така зададен въпрос, как да откаже човек – отговорих им, че нямам против и единствената ми молба е да ми изпратят копие от бюлетина, след като го публикуват, за да видя къде и как е сложена снимката. Вече бях забравил за тази случка, но вчера получих нов e-mail, в който ме уведомяваха, че бюлетинът е бил публикуван, благодариха за оказаното съдействие и предложиха да ми изпратят хартиено копие от бюлетина, ако им посоча пощенски адрес.

Снимката е отдолу на 13^та страница в статията за граждански инициативи и селскостопанско развитие. В статията се споменава и България във връзка с частните водни стопанства и доставката на вода за селското стопанство. За съжаление примерът не е даден в добра светлина, но за това сме си виновни ние. А самата снимка заснех, при едно от пътуванията по 100^те НТО, когато посещавахме връх Руй и ждрелото на река Ерма. На връщане, майка ми си спомни, че пра баба ми е родена в село Ребро и макар да е живяла там само 2 години, заради идеята минахме да разгледаме селото. Положението беше от трагично по-трагично, в селото живеят 18 човека, всичките на възраст на 70 години. През почивните дни идва по някой роднина от София, но като цяло никой от тях не живее в селото. Имаше доста изоставени и срутени къщи и имаше много интересни неща за снимане. Едно от тях беше и тази стара чешма, която не можеше да се затвори докрай и капеше.

Явно има места по света, където нещата се случват не по втория начин, а по единствения възможен. И тези места по света не са много далеч от България. Не са далеч както географски, така и културно, защото Словакия, като част от Чехословакия, също е бивша страна от соцлагера. Въпреки това, очевидно са се отдалечили от нас с бърза крачка. И макар че съм песимист в това отношение, пожелавам си, съвсем скоро и у нас да тръгнат в такава посока нещата.

Началото

Related линковете в Youtube са инструмент на Сатаната както банковите кредити и Facebook. Отваряш да видиш едно филмче, от там виждаш друго по темата, отваряш него и след малко забелязваш, че половината ти ден е минал в гледане на кратки клипчета.

Иначе

Голям фен съм на Галустян още от средата на 90^те, когато участваше в КВН и в отбора Утомлённые солнцем – един от най-добрите отбори в това предаване за всички времена. Попаднах на няколко клипа с него и други участници от КВН и оттам се започна едно гледане…

Последиците

Элтон Джон в два часа ночи

Целият скеч е игра на думи.

Кто хочет стать миллионнером

Опять двойка

Мерчандайзер

Секс-символ 21 века

Олигарх Леопольд II

Олигархът Леополд е забогатял от: Газо-нефте-метало-никелево-урано-рудо-угле-золото-платино-брилианто-елмазо-добывающее-продающее-покупающее-трансконтинентальное-промышлено-воздухо-рыбно-хлебо-булочное-гранитно-кремневое-нанотехнологическое-ядерное-бананово-плантационное-холдинговое-военно-информационное всеокеанорегулирующее-горновладеющее предприятие и Главно-енерго-упрямо-мясо-перерабатывающая-водородо-инструментално-строителная-трубопрокатно-оленеводческая-аквариумостроительная и иновационная российско-всемирная съро-колбасо-помидорная корпорация Леопольд и Ко

Декан

Киборги

Горното може да го оцени само човек, който е гледал филми с дублаж на Александр Ревва.

Маша и медведи

Гитлер

Следващите също са игра на думи, но могат да се разберат и без руски:

Terminator vs Cobra

Хвастунишки

У Лукоморья дуб зеленый

И всеки път, като видя телефона в тоалетната се питам, от къде произлиза тази необходимост? Защо се е наложило телефонът в тоалетната да бъде мерило за петата звезда? Дали наистина най-голямата нужда на хората, които най-често посещават подобни хотели, е да имат телефон докато са в тоалетната? Що за лукс внася това във всекидневието ти в хотела?

И след това изникват още въпроси. Защо не се въведат други стандарти? Други изисквания, които внасят не по-малко лукс и изисканост в един хотел? Защо ред безумия в един петзвезден хотел са толкова естествени, колкото и наличието на телефон в тоалетната?

За всичко това се питам, след престоя ми в няколко такива хотела, където ми се случиха неща повече от абсурдни. Неща, които са абсурдни в средностатистическо заведение, но някак си се оказват естествени в петзвездния хотел.

След едни от поредните избори проведохме семинар, на който се обсъдиха технологичните нововъведения, които сме използвали, какви са плюсовете и какви са минусите им, какви грешки са били допуснати и какво да се предприеме, за да се избегнат в бъдеще. Въпросният семинар се проведе в хотел „Двореца” във Велиндград – пет звезди, гигантски претенции.

Пристигам, настанявам се, хотелските врати са с чип карти вместо ключове – нищо ново. Дават ми чип картата и тъй като колегата, с когото ще бъда в една стая ще пристигне по-късно, казват ми, че неговата карта ще му я дадат когато пристигне, нищо повече, пък и звучи логично. Нали? Да, ама не, защото между другото ми спестяват една много важна подробност, че когато му дадат картата, това ще инвалидира моята карта. Аз отивам до басейна, връщам се мокър по една хавлия с картата в ръка, но стаята не се отключва. Отивам на рецепцията и там ми обясняват с най-невъзмутим тон, че да, когато е пристигнал колегата и са му дали неговата карта, моята е станала невалидна. Ами дайте ми сега една валидна тогава? Ако ви дадем нова карта, това ще направи невалидна картата на колегата ви! И какво се оказва, единственият вариант е двамата да си получим картите едновременно. Забога, това са карти за хотелски врати, не за изстрелване на балистични ракети. А защо не направят вратите да се отварят, само ако двамата заедно пъхнем картите? Освен това глупостта на софтуера в хотела може да се преодолее с повечко мисъл от задклавиатурните устройства, като просто издадат две карти едновременно и втората остане временно на рецепцията. Ама къде ти толкова акъл на рецепцията в пет звезден хотел?

Отиваме на гала вечеря в ресторанта на същия хотел „Двореца”, Велинград. Ресторантът оценен с пет звезди както хотела. До тук добре, вечерта започва обещаващо, чувам какво има в менюто – сьомги, хайвери, домашно приготвено прясно брюле, филе елена, истинско филирано прошуто, печени птици, дивеч, екзотични плодове. Човек на пръв поглед може наистина да си помисли, че ресторантът е много изискан. Както става ясно, по-късно, оберкелнерът има 25 години опит и е учил във френско училище по ресторантьорство.

Е хубаво, тогава в задачата се пита, защо в такъв ресторант, като поискаш чаша, онзи оберкелнер с 25^те години стаж, учил във френското ресторантьорско училище ти прави остра забележка, като ти държи едноминутна реч, че на масата има достатъчно празни чаши? Изобщо, какво дава право на персонала в подобен род заведение да прави забележки на клиентите, още повече да повишава тон? И това беше само върха на айсберга. Смятате ли, че е допустимо при сервиране да ти бутат облегалката на стола? Смятате ли, че е нормално при вдигането на пепелниците от масата от тях да се ръси пепел по масата, чиниите, чашите и главите на клиентите? Смятате ли, че е нормално бутилките да се носят хванати за гърлата между пръстите на ръката, като в квартална кръчма?

Всичко това е нормално в един петзвезден хотел, точно толкова нормално, колкото е нормално да има телефон в тоалетната. Нали?

Предишният семинар по случай успешното приключване на изборите се проведе в хотел „Аква” във Варна срещу централната ЖП гара. Хотелът е скромно оценен само с четири звезди, две от които вероятно са дадени за двете палми във фоайето – по една звезда за всяка. Иначе хотелът носи престижното звание на най-добър хотел присъдено от БХРА (това не е нецензурна дума, а абревиатура). Настаняваме се. Първо се оказва, че камериерките са с неизвестен чуждестранен произход и не знаят български, а английски почти толкова. Е добре – пестят от заплати за персонала. Топлата вода току дойде, току хване гората и я заняма. Навсякъде в хотела висят надписи, че за гостите на хотела има безплатен безжичен достъп до Интернет (което гледам, че и на сайта им го пише). Но костваше няколко часа и три служителки на рецепцията докато се доберем до паролата.

И накрая идва черешката на тортата – отиваме в ресторанта на хотела за гала вечерята. Оказва се, че поради високо ниво на организация от наша страна, сме пропуснали да предупредим, че в групата има няколко човека вегетарианци. Естествено предвиденото меню е както следва – мощни стекове, мешана скара, луканка… Нищо, казваме си, ще поръчаме сега три четири вегетариански менюта. Да, ама не! Оказва се, че ресторантът на четири звезден хотел нямал кухня. Храната се доставяла по предварителна заявка от кетърингова фирма. Т.е. и да искаме – нито могат да приготвят нещо друго в този “ресторант”, нито можем да поръчаме доставка на други неща, защото кетъринговата фирма работела само с предварителна поръчка, едва ли не три дни по-рано. И дори някак да преживеем липсата на кухня като цяло, това не оправдава, че освен печените меса, всичката храна беше суха. Ако искам да ям сандвичи, ще отида в евтино заведение за бързо хранене, а не в ресторанта на четири звезден хотел. Земелчетата, които сервираха, можеше да убият човек или да напукат гранитогрес, ако паднат от масата.

Лятото тази година фирмата организира тридневен тимбилдинг за сплотяване между екипите от различните отдели. Мероприятието се проведе в хотел „Перун”, Банско. Отново четири звезди. Същият онзи хотел „Перун”, в който се организират и някои от ешмедеметата на кабинета Станишев и тройната коалиция. Пристигаме – архитектура в стил мутро барок. Хубаво, категоризацията не се дава за архитектурните качества на сградата. Влизаме – на рецепцията се образува мощна тапа, а горе споменатата архитектура допринася, като е предвидила рецепцията да е в един тесен коридор – сякаш винаги гостите по естествен начин ще пристигат на равни порции. На рецепцията пълна лудница – никой не знае кой, кой е и къде да бъде настанен. Искат ми личната карта да я оставя на рецепцията – отказах, едва ли не ще ме изгонят. Накрая дадоха катите за вратите. Стаята – нищо особено, като изключим телефона до тоалетната разбира се. Ако не знам къде съм, ще кажа три звезди, едната подарена. Стаите направени с една стърчаща навън конструкция от алуминиева дограма. Чупката между стъклата уплътнена със санитарен силикон. Топлоефективност на помещенията = 0. Отопление – един алуминиев воден радиатор с четири ребра. Радиаторът предвидливо разположен във въпросната конструкция, която по хитър начин се отделя от стаята с дебели завеси. Сиреч, зимно време греем повече природата, отколкото стаята.

Занасяме се в ресторанта – явно слабото място на всеки хотел с висока категоризация. Вечерята е на блок маса – чудесно, който каквото иска и колкото иска, това и толкова си взима. Е да, ама на блок масата нищо не е надписано. Тук не говорим за елементарното изискване в такъв ресторант лютите храни да бъдат изрично обозначени като люти. А не е като да липсва люто, при това на най-неочаквани места, като например люто сирене, което не е червено на цвят! Имам предвид, че дори панираното нещо не е обозначено какво е. Ходи познай какво се крие под златистата коричка на панировката – всичките изглеждат еднакво. Оказва се, че в едната тава са панаирни зеленчуци, а в другата тава – панирани меса. А хората, които не ядат месо какво да правят? Да звъннат на врачка ли? Питаме оберкелнера, трудно ли е да се надпишат? А оня киек, вместо да направи нещо по въпроса, взе да ми сочи тавите с пръст и да ми изрежда 20 и отгоре ястия, като че ще ги запомня и все едно съм единствения в заведението, когото го интересува. Питам го, не може ли да се напише това? Резултатът – донесоха ми на масата хвърчащ лист А4, от едната страна приниран списък с ястията. Хууу, а аз как да позная от тоя списък кое, кое в тавите е? Примерно как да позная под онази панировка зеленчук ли е или месо? Такова нещо, като да ти отнесат чинията, въпреки, че си оставил приборите на масата, подпряни на ръба на чинията – за нищо го нямат. Минава сервитьорът, вдига приборите, мята ги в чинията и отнася всичко. И ако за всичко дотук може да се намери някакво оправдание, то за мухлясалия хляб на блок масата, просто няма никакво оправнадие.

Понеже тоя умник – оберкелнера, очевидно, ни приема, ни предава, не мога да провеждам просветителска кампания, реших да се гавря с тия от рецепцията. Слизам и ги питам дали имат принтер. Имат. Питам ги може ли при необходимост този принтер да бъде използван? Те, очаквайки, че аз не съм в хотела за СПА, а по служебна линия, сигурно искам да го ползвам и предусещайки, че ще ми го пробутат да го ползвам срещу заплащане, веднага заявиха, че естествено, че може да се използва. А тогава може ли ония идиоти, в ресторанта горе, утре да имат напечатани табелки, в коя тава, какво има на блок масата? Гледат ме с могъщо недоумение. Ама проблем ли има – обяснявам аз подробно какъв е проблема и тая патица на рецепцията ми заявява, че не мога да я замесвам – това си било между мен и ресторанта. Сякаш се оплаквам, че имам проблем в някой ресторант в друг град.

Понеже хотелът е СПА, реших да се възползвам от СПАто, вместо да СПЯ в стаята. Исках масаж. Имало отделна рецепция на СПА центъра – от там щели да ми разяснят всичко. Да, ама аз за три дни на тая рецепция жива душа не видях. Единия път чаках час и половина на тая рецепция. Басейнът – под всякаква критика, аз като неплуващ, дори не влязох, но колеги, които влизаха се оплакаха от гъбички по-късно. Реших да пробвам сауната и парната баня – и как? Персоналът е тотално неоткриваем, а системите се активират от тайни пултове без надписи на бутоните и монтирани на най-неочаквани места. Единственото, което можеше да се ползва просто така, беше един импровизиран фитнес център с три уреда за домашно ползване, като два от тях бяха вече счупени частично.

Февруари месец 2008, след като 10 дни карахме ски на Пампорово, от компанията решихме да отидем на СПА, да поразпуснат мускулите след голямото натоварване. Решихме да отидем в СПА хотел „Орфей” в Девин, което е на около 40 км. от Смолян. За да не стане някой сакатлък, специално звъним по телефона и питаме, дали хотелът и СПА центърът са отворени? Всичко работело. Качваме се на буса и 9 човека пътуваме 40 километра посред зима в планината. Пристигаме, една овца ми се хили на рецепцията на СПА центъра, ами то всичко работи, ама ние нямаме изпрани кърпи. Нормалните хора, като отиват на СПА в хотел с много звезди и още повече претенции, не си носят кърпи от вкъщи. Такова нещо като магазин за хавлии – забрави. Е толкова път сме били, няма зян да ходим, хеле раздадоха ни по едно пешкирче, формат – кърпа за лице, да си бършеш с него цялото тяло, да ходиш на сауна и след това да се къпеш и всичко с тая носна кърпичка. Влизаме в съблекалнята, събличаме се, нахлузваме по един бански и с пешкирчетата на рамо потегляме към басейните. Върви се пеша през близо 100 метра коридори, докато се стигне до заветното място. На сред зимата, тия остъклени коридори изобщо не се отопляват – естествено, това е луксозен хотел, кой ще ти отоплява. Накисваме се във водата, не е студена, но определено и топла не може да бъде наречена. От дума на дума, от други хора в басейна разбираме, че имаме голям късмет – днес е събота и има много посетители в СПА центъра (много = 10 човека, поради което вече няма изпрани кърпи) и затова са затоплили водата в басейните. Хората били отседнали в хотела за седмица и до петък включително водата била студена дори в минералния басейн, в който водата е естествено топла, тя не се подгрява – извира с тази температура!

В Девин не сме отсядали в самия хотел, но съм готов да се обзаложа, че има телефони в тоалетните.

В началото на юни месец, в курортния комплекс Албена за поредна година се проведе международният медиен фестивал, на който имах удоволствието или не, да присъствам за поредна година. Кой ме би през ръцете да се настанявам в хотел “Добруджа”? Излъгах се от факта, че този хотел едно време беше пет звезди, сега е четири (току що виждам, че вече е три), но цената му е по-ниска от нощувките в три звезден хотел. “Добруджа” е един от последните не реновирани хотели в курорта. Ами какво да кажа – яко соц! Могъщи месингови и чугунени конструкции във фоайетата, две еднакви плочки нямаше в банята, но пък и телефон нямаше. Душът беше счупен и нямаше къде да се закачи слушалката. Е, поне нямаше телефони в тоалетната. Тапетите по стените бяха пропити с миризмата на стотиците отседнали в стаята, а мебелите няколко пъти са достигали състояние на полуразпад. Старата алуминиева дограма едвам се отваря. В ресторанта картинката не е много по-розова – персоналът те гледа, все едно храната, която ядеш си я откраднал. Един час преди края на закуската спират да сервират каквото и да било на блок масата, като по този начин след половин час не е останало нищо. На рецепцията за първи път чуваха, че в курорта се провежда международен фестивал. Нататък перипетиите продължават повече в посока организация на фестивала, така че ще ги спестя.

Оказва се, че имало места, където телефонът в тоалетната бил последният фактор за получаване на категоризацията.

Миналото лято ходих една командировка до Бургас за два дни. Спахме в хотел “Мираж” на братя Диневи. Мястото е оценено само с четири звезди, но бих им дал и повече. Хотелчето представлява нещо като небостъргач. Стаите бяха направени доста добре, изключително удобно легло. Прозорците не се отварят (което е нормално за всеки небостъргач), а сградата има централен климатик, който работеше повече от добре. Този климатик освен всичко останало поддържа вътре налягане малко по-високо от атмосферното, като по този начин от сградата само излиза въздух, а всичкият влизащ въздух минава през филтъра на климатика. Това спестява страшно много от почистването на прах, защото просто прах няма. Е, закуската в ресторанта не беше от най-разнообразните, пък и тостерът не работеше и изобщо… явно ресторантите винаги са слабите места. Но като цяло беше много на ниво.

А вчера и днес бях на един семинар в Кемпински хотел Гранд арена, Банско. Първоначално подходих много скептично. Очаквах поредния хотел с много звезди и голямо самочувствие без никакво покритие. За мое голямо учудване стана точно обратното – хотелът е на изключително ниво. Като се започне с приятната архитектура, уютния интериор с много нелакирана дървесина, която е характерна за родопския край и се стигне до отношението на обслужващия персонал. Всички от рецепция, през ресторанти и пикола, до камериерки говореха поне английски. Във фоайето те посреща консиерж, който се грижи за всичко. Стаята – голяма, мебелите – удобни, оборудването – пълно, банята – фамозна. Естествено с телефон до тоалетната, то се знае. Навсякъде беше безупречно чисто, дори в общите тоалетни. Даже се заврях в една от стаичките на камериерките, където традиционно е пълен бардак – беше по-чисто от болница. Посрещането на рецепцията беше безупречно. Питаха ме, дали имам нещо против да ми снимат личната карта, като подчертаха, че не е задължително. Всички карти за вратите бяха предварително подготвени и 50 човека се настанихме за по-малко от 10 минути.

Очаквах проблеми в ресторанта, но не би. Персоналът беше очевидно подбран специално за целта. Сервитьорите бяха с бели кадифени ръкавици. По приборите дори нямаше отпечатъци от пръсти. Разнообразието на храната отговаряше напълно на очакванията ми за подобен ресторант. Келнерите питаха за всичко и нищо не пипаха по масата без разрешение. Една бутилчица от 200 мл. безалкофолно да носи – носи се върху поднос и се показва на клиента преди да се налее. Е, храната не беше от най-вкусната, но вкусът е въпрос на вкус, така да се каже.

Единствената причина поради която и хрумна, че може да ми е необходим телефон в тоалетната е, ако се подхлъзна на мокър под, падна и си разбия главата – да мога да звънна лесно на рецепцията да дойдат. Е да, ама в повечето бани, включително и в тази, има специално SOS канапче, които служи именно затова. Така че тоя телефон в тоалетната не подлежи на обяснение.

Оказва се, че имало места, където телефонът в тоалетната бил последният фактор за получаване на категоризацията.

Та ще се наложи да ги отпиша от RSS агрегатора ми, щото просто вече не издържам. Хайде, живи и здрави.

Затова ще спомена накратко по-интересните места, където сколасах да отида през Август, понеже месецът вече изтича (реално днес е последният работен ден).

В началото на август (от 1^ви до 4^ти) традиционно посетихме язовир Васил Коларов в Родопите. Язовирът от много години е прекръстен на Голям Беглик, но аз го посещавам от толкова отдавна, че го знам като Васил Коларов. Ходех там още като дете с родителите ми, а баща ми ходи там още от ученик. Намира се в Родопите, над язовир Батак и е в една каскада с него. Мястото е невероятно и това може да се види и от снимките на Евгени Динев. Наблизо са и Доспат и Широка поляна. Тази година с нас дойде и Боби, а компанията в палатковия лагер в пиковия момент надхвърли 40 човека.

На язовира ходим на палатков лагер, в който няма цивилизация, освен тази, която сами си осигуряваме. Т.е. това не е къмпинг, в който има електричество, печка, течаща вода или други екстри. И това придава на престоя там усещане за близост до “корените на живота”. Само че, аз не мога да издържа толкова близо до корените повече от 4 – 5 дни. За тия 4 – 5 дни заснехме 380 снимки, които все още не съм намерил време да опиша.

На следващия уикенд – 9^ти – 10^ти, аз празнувах рожден ден. По този случай решихме да направим едно нестандартно празнуване с пътуване. Затова тръгнахме в посока югоизточна България. Крайна цел бяха Татул и Перперикон и всички обекти от 100 НТО, които ни попаднат на пътя. В това приключение посетихме Чирпан и къщата на Яворов, Стара Загора и паметника “Бранителите на Стара Загора 1877″, Хасково и статуята на дева Мария с младенеца от рекордите на Гинес, Кърджали и Перперикон, Златоград и етнографския ареал, Момчилград и тракийското светилище в село Татул. Направихме над 180 снимки, като вече всичките са описани във Flickr, затова няма да разказвам повече.

През уикенда 16^ти – 17^ти в неделята се качихме на Черни връх. Рано, в 8:00 сутринта тръгнахме с колата и се качихме до хижа Алеко. От там с Романския лифт до подножието на Черни връх. После около 45 минути пеша до хижа Черни връх и самия връх. Сложихме печати в книжките за 100 НТО, както и в новите книжки – 10^те върхове първенци. Времето беше изключително приятно – много слънчево, а горе на 2900 метра не беше жега, но не беше и студено. Аз се разхвърлях по без фланелка за около половин час, в следствие на което изгорях толкова добре, че още ми се бели вратът. Като капак на всичко – предния ден, понеже съм много умен, се подстригвах и си направих кола маска на врата. За да бъде изгарянето качествено.

На Витоша замъкнах не само фотоапарата, но взех с мен и големия статив. Бях се наточил как ще заснема много снимки и ще направя поне няколко приятни 360° панорами. Но техническа повреда в зарядното на апарата, за която разбрах чак на 2900 метра, ме остави с фотоапарат, двуметров статив, 2GB свободна памет и 0 (нула) батерия. Така че ако някой се надяваше да ме види заснет по без фланелка – йок. Все пак снимки има, но са от GSM.

И накрая – миналия уикенд 23^ти – 24^ти. Отново по следите на 100 НТО тръгнахме в посока към залязващото слънце. Отидохме до ждрелото на река Ерма. Там се разходихме по екопътеката, която е около 13 километра, макар, че така и не стигнахме до края й. След като се катерихме по стълби, пресичахме по мостове, провирахме през тунели и си киснахме краката в студената вода, хапнахме кебапчета (аз пих само сок от моркови) на поляната преди влизането в ждрелото. Питахме един възрастен човек, който се оказа, че е горски, на къде е пътят към хижа Руй. Той ни упъти и ни каза, че до там са около 10 км, но пътят не е подходящ за лека кола, може да се мине само с джип.

Да, бе, да. Той ще ми каже. Напънахме ситроена по черния път като че е югославска магистрала. Само дето бързичко се отказахме. На око прецених, че с колата трябва да сме минали около половината път. И понеже преди това в Интернет четохме, че пеш се минава от селото до хижа РУй за около час и половина, калкулирах, че след максимум час сме горе. Да ама не – в последствие се оказа, че черен път не се взимал както асфалтираните и всъщност не сме минали дори и една десета от пътя (по-конкретно с колата сме минали някакви си 900 метра). И така – катерихме се до хижа Руй 1:45 часа. Най-якото беше, че хижата беше заключена, а от хижаря нямаше и помен. Слава богу поне чешмата работеше и водата беше чиста и студена. Напълнихме бутилките, починахме около 40 – 50 минути и поехме обратно към колата. Оказа се, че не сме най-лудите, защото срещнахме 5^ма туристи с палатки и големи раници (дори носеха китара) да се катерят към хижата, като ги срещнахме на 10 минути от колите в 16:30 часа, което ще рече, че те преди 18 часа не могат да стигнат до хижата. А, ако не знаете, в планината се стъмва рано, бързо и качествено. От ждрелото и хижа Руй има още 160 снимки.

На връщане към София минахме през село Ребро, което е на 2 км. вдясно от пътя. Отдавна бяхме набелязали селото за посещение, защото прабаба ми е била родена там през 1912 г. Още като малка родителите й заминават за София и тя почти не е живяла в селото, но все пак беше интересно. В момента там живеят 19 човека, като най-младите са родени по-късно от първата дъщеря на прабаба ми – моята баба.

Накрая малко полезна информация за любителите на 100 НТО. Печатът за ждрелото на река Ерма може да бъде открит в хижа Ерма през почивните дни или в магазина за хранителни стоки срещу Банка ДСК в град Трън. Печат за връх Руй, за книжките за върховете първенци има в същия магазин за хранителни стоки в град Трън, както и в хижаря на хижа Руй, ако го сварите в хижата. Барабар с този хижар можете да се качите и до самия връх, където е забранено да се ходи сам, защото е гранична зона. Печатът за Перперикон се намира в регионалния исторически музей в град Кърджали, където се намират и повечето предмети открити на Перперикон. До Перперикон се стига с лека кола от Кърджали (има табели) до паркинга и от там пеша с водач-екскурзовод или без за около 30 – 40 минути катерене. Тракийското светилище в село Татул не е включено в 100 НТО. До него се стига с лека кола от град Момчилград (има табели) до паркинг на самото влизане в село Татул. От там има равна асфалтирана пътека, около 10 минути пеш, до самото място.