Тук ще стане дума за много неща:

На първи юни писах, че смяната на номерата приключи. Да, ама не… В петък (след два дни) ще стане един месец откакто смяната на номерата приключи, но в района на КАТ по нищо не личи. След като удължиха крайния срок с два месеца и мина още месец след този краен срок, не минава ден без километрични опашки.

Опашките обаче са бял кахър. На 100 метра от КАТ кипи бурно строителство на първата, и вероятно единствената, линия на софийското метро. Заради това “бурно” строителство бул. Драган Цанков е стеснен наполовина вече 6 месеца.

Строителството на метрото обаче е бял кахър. Пред централната сграда на ПИБ, която е на кръстовището на булевардите Г. М. Димитров и Драган Цанков, копаят дупка с неизвестно предназначение. Подозирам, че от банката искат собствена подземна станция към метрото. Не знам дали нуждата от разкопаване е била достатъчно основателно спешна, но в резултат на това сега бул. Драган Цанков е стеснен три пъти – от две платна по три ленти на две платна по една лента.

Стесняването на толкова оживена улица обаче е бял кахър. Вчера заради повреда в захранването от 15:00 до към 18:00 часа не работеше светофара на гореспоменатото кръстовище. По радио FM+ слушах разговор между водещата на предаването и институцията, която отговаря за изправността на светофарите (не знам точно коя е). Служителката на телефона обясни, че знаят за повредата и действат активно по отстраняването й. Също спомена, че за повредата са им съобщили от пътна полиция. Само не стана ясно, след като от КАТ знаят, че има повреден светофар, който се намира на 300 метра от централата им, защо на кръстовището нямаше регулировчик?

Неработещият светофар без регулировчик обаче е бял кахър. На колелото на 4ти километър днес сутринта имаше две катастрофи. Едната беше между тролейбус и лека кола откъм спортния комплекс на ЦСКА. Резултатът: задръстване по посока от Червена звезда към колелото до хоризонта; Втората беше между две леки коли от страната на бул. Г. М. Димитров. На едната кола и е огънат регистрационния номер, на другата леко й е вдлъбната бронята отзад. Седят двамата и се вайкат – дойде краят на света. Резултатът: Задръстване по спускането от Цариградско шосе и после по самия булевард до към х-л. Плиска.

И изобщо, работя в този район от 5 години. Всеки ден минавам през това колело с кола. За това време два пъти са ме блъскали и аз два пъти съм удрял колата пред мен. Колелото е направено изключително идиотски и със сигурност не е проектирано да поема натоварването, което поема в момента. Очевидно има нужда от монтиране на светофар на колелото и в ХХІ век сложността на схемата на светофара не може да бъде оправдание.

Колелото на 4ти километър обаче е бял кахър. Точно в момента правят ремонт на мантинелата по Цариградско шосе. И в звете платна са затворени високоскоростните ленти. Това не създава особени пречки за движението, особено когато не е натоварено, но е допълнителен фактор.

Бих казал, че всяко от тези събития е бял кахър само по себе си. Но комбинацията от тях в рамките на територия от 1 км2 по едно и също време е локално бедствие с глобални мащаби. Живял съм и в по-големи градове от София. Жестоката истина е, че няма перспектива нещата да се подобрят. Както се казваше в един виц: “Питали радио Ереван: кога в България ще стане по-добре. А от радиото отговорили: Вече беше.” Т.е. от тук нататък ще става само по-зле. Не съм песимист, реалист съм.

Иначе аз съм homo urban – придвижвам се с личен автомобил, ям полуфабрикати и водя нездравословен начин на живот, крия се от слънцето и имам климатик в офиса. Веднъж годишно ходя на планина да покарам ски. Бих ходил и два пъти, обаче човешкия стереотип, че лятно време трябва да се ходи на море ми бърка в здравето и лятото рядко се качвам в планината. Не се оплаквам. Само коментирам случващото се.

Разбирам защо животът в голям град е значително по-скъп. Хората обаче не разбират, че времето наистина струва пари. Не го разбирайте в прекия смисъл – разбирайте, че времето просто е ценно. Постоянно се намира някой, който си мисли, че имам цялото свободно време на света и възнамерявам да го загубя с него. Чакане на опашки, за да ми вземат парите, чакане в задръстване, чакане просто нещо да се случи. Това не е градският начин на живот. В града всичко се движи бързо, няма начин да не е така и не бива да не е така.

Обаче около мен е пълно с недоволни. Хем искат да водят потребителски начин на живот като дребни капиталисти, хем искат всичко да е спокойно като на село. Не става така тая работа. И ако на някого не му харесва – никой не го държи насила. Опасявам се, че звуча дискриминационно, дори на границата на скаднално и фашистко отношение към част от хората. Обаче животът е устроен така и аз съм приел този начин на живот. Не се меся в работите на останалата част от населението и очаквам от тях да не ми се месят в моя начин на живот. А също ще оказвам съпротива на всеки, който иска да ми имплантира неговите парадигми в моята околна среда и да ми налага “правилния”, според него, начин на живот.