Чиста и еднозначна истина естествено няма. Но така или иначе едната от страните на монетата винаги се доближава повече до истината, отколкото другата. Напоследък ми прави все по-често впечатление, че журналистите се захващат за различни истории, като по подразбиране се смята, че този, който се е обърнал към журналистите пръв е правата страна в даден спор. След което журналята така оцветяват историята и толкова шум вдигат, че в крайна сметка монетата се обръща.

Няколко примера: възрастна жена се оплаква, че била “измамена” на фондовата борса! Купила си акции на дадена фирма, а цената им взела, че паднала… тя ги продала и цената им взела че скочила. Една от най-безумните истории… Разказа я Валя Ахчиева в предаването “Открито”. Журналистическото разследване заставаше на страната на бабата, която била измамена от играчите на борсата и собствениците на фирмата, които целяли да си изкупят акциите обратно. Тук е важно да се спомене, и в репортажа е отбелязано, че няма никакви закононарушения. Нали разбирате абсурдността на историята.

Друг случай – многодетно семейство, общината им подарява апартамент, при това тристаен, защото децата са много. Семейството е социално слабо, всичките са безработни, а децата непълнолетни. Жената пак е бременна. Общината трябвало да им отпусне още един апартамент. Те така след 3 години ще си родят и за 3ти апартамент.

Наскоро имаше репортаж от инфекциозната болница в София, направен не от кого да е, а от корифея в изопачаването на истината – Мартин Карбовски. На този човек се кефех, но през далечната 99та година. Тогава той списваше в Интернет и на още няколко места и статиите му бяха интересни. Това, което прави днес ми е толкова противно и отблъскващо, че спрях да се интересувам от работата му, още преди да се сгоди с Кеворкян. Та в репортажът, който се завъртя и във вестниците и по радиото и по телевизията ставаше дума за медицински случай в болницата с ненаправена медицинска процедура и грешна диагноза. В крайна сметка диагнозата не е била грешна, да не коментираме, че пациентът е излекуван успешно. Уж имало свидетели и още оплакали се пациенти, които обаче мистериозно изчезнали преди репортажа. Болницата изглежда ужасно, сградата е строена преди 100 години (не метафорично, а сериозно), не е правен основен ремонт от почти 50 години. Но това е материална база, никой не отрича, че тя е в лошо състояние, но това не прави лекарите в болницата по-лоши от останалите. Въпреки това, Карбовски прави директни нападки към компетентността на персонала, кам диагнозата и към проведеното лечение.

Изобщо инфекциозна болница заради материалното си положение често присъства по абсурдни начини в медиите. Преди години имаше статия в един от тиражните вестници, според която пациент на болницата с психични отклонения се самоубил, като скочил през прозореца на четвъртия етаж. Който не е минавал покрай сградата – тя е триетажна. Друг вестник пък беше публикувал снимка на куче в двора на болницата, а текстът под снимката гласеше: глутница бездомни кучета ядат човешки органи изхвърлени в двора на болницата след операция. Представяте ли си абсурдността на текста. Като се започне от това, че на снимката очевидно има само едно куче, а не глутница и се стигне до подробности от сорта на това, че в инфекциозна болница няма операционна, нито хирурзи, които да изхвърлят човешки органи в двора. Някой тук би опонирал, че това са просто грешки, но дори и неволни, тези грешки са тенденциозни и независимо дали са нарочни или не, те винаги имат за цел да засилят ефекта, да украсят сюжетната линия.

Не мога да пропусна и друга весела история от професионалната ми практика – отново тиражен всекидневник излиза със статия на първа страница: Държавата плаща за поддръжката на порно сайт. После се оказва, че не е държавата, а акционерно дружество, което е с държавно участие. Освен това се оказва, че не плаща поддръжката. Също се оказва, че не е порно сайт. Всъщност историята е следната – сайт, който е личен сайт, домейнът е купен с лична кредитна карта директно през Интернет, сайтът се хоства в САЩ, сайтът е собственост на бивш директор във фирмата. Домейнът изтича, собственикът не го подновява, домейнът е зает автоматично от робот, който публикува на адреса реклама на порно сайт. Важното е, че броят на вестника е похарчен. Не ви ли прилича на вица:

Публикували във вестник “ДУМА” (понеже вица е стар, тогава само ДУМА излизаше) статия на първа страница, с големи букви: Изнасяма 500`000 компютри за столицата на източното техническо чудо Токио. От статията става ясно, че не ги изнасяме, а ни ги връщат и не са 500`000, а само 5`000 и не били за Япония, а за Русия… и не били компютри, а компоти.

И сега ще засегна още няколко по-болезнени примера, за които вероятно ще бъда критикуван, но аз си казвам личното мнение.

Първият пример се прие от широката общественост не до там изкривен, колкото се опитаха да го представят медиите – детската порнография във филма Баклава. Вечерта след обявяването на случилата се “трагедия” бях в университета. Питаха ме, дали съм гледал тоя филм Баклава? Отговорих, че не съм. Решихме да визим за какво толкова шум се вдига, намерихме го лесно във Vbox7. Изгледах един трейлър – нищо, изгледах втори трейлър – пак нищо. В третия трейлър имаше няколко кратки сцени, от които нищо еднозначно не може да се каже. Освен това личи, че по-голямата част от кадрите са монтирани с кадри от други места и друго време. За хора от телевизията трябва да е очевидно. Но в репортажите не се обръща внимание на това как са заснети кадрите, а какво се вижда на тях.

Като всяко чудо и това беше за три дни. Гръмна като кьор фишек и после изчезна зад хоризонта. Но поне по тази тема мненията доста се разцепиха… може би около 50/50. Убеден съм, че хората не го приемат за порнография – това очевидно не е филм заснет с цел да се гледа от някакви педофили и сексуални маниаци. Хората, които пуфкат по форумите, блоговете и в коментарите към трейлърите по-скоро са отвратени и ужасени от реалността, отколкото от филма. В интерес на истината, както в единия откъс от филма, който е пуснат из Интернет, така и в трейлърите е направен доста добър монтаж и музиката е подбрана доста добре. Малко прилича на Куентин Тарантино.

Вторият пример е филмът за дома в Могилино. Не смятам да го коментирам, защото откакто излезе в Интернет (доста преди да излезе по телевизията) се изговориха много неща. Но за мен, освен големия ужас, който преживяват децата в този дом има и гигантски журналистически натиск, за да стане още по-интересна историята и да се тиражира филма още повече.

Баба ми казваше: като ти кажат добър вечер, погледни дали слънцето не е на изток. В общи линии, като знам какви глупости говорят в нозините, статиите и репортажите, на които съм ставал свидетел и виждам, че публикуваното няма нищо общо с действителността, не съм склонен по никакъв начин да вярвам и на останалото. Все едно да вярваш на реклама на прах за пране!